Дона Тарт - Щиглецът

Когато седнах, малко встрани от групата — с три-четири инча по-ниско от всички останали, на нестабилен бамбуков стол, различаващ се от другите столове край масата — Плат срещна погледа ми без особен интерес и отвърна очи. Беше си дошъл у дома за някакво парти, и като че ли страдаше от махмурлук.

Господин Барбър седна отново и продължи да говори на любимата си тема, ветроходството.

— Както казвах, всичко се свежда до липса на увереност. Ти не си сигурен в себе си на лодка, Анди — заяви той, — а няма никаква проклета причина да не бъдеш, като изключим факта, че нямаш много опит със самостоятелното управление.

— Не — отвърна Анди с глухия си глас, който сякаш долиташе отдалече, — проблемът е там, че ненавиждам лодки.

— Дрън-дрън — каза господин Барбър и ми смигна, като че ли ставаше дума за някаква шега, която бях способен да оценя, макар да не беше така. — Не ми минават тези досадни настоявания. Погледни само онази снимка на стената, правена е през пролетта на Санибел 31 31 Остров край Флорида. — Б.пр. , преди две години. Това момче не изглежда отвратено от морето, небето и звездите, не, драги.

Анди седеше и съзерцаваше снежния пейзаж върху етикета на шишето с кленов сироп, докато баща му лееше възторзи по обичая си — мислите му бяха объркани и трудни за проследяване — как ветроходството приучавало момчетата на дисциплина и съобразителност, изграждало у тях силен характер като на едновремешните моряци. Анди ми беше разказвал, че навремето лодката не му пречела толкова, защото можел да си седи в каютата, да чете и да играе на карти с по-малкия си брат и сестра си. Но сега беше достатъчно голям, за да помага с платната — което означаваше да се блъска на палубата по цели дълги, мъчителни дни под заслепяващите слънчеви лъчи, заедно с Плат, който го тормозеше постоянно; да се присвива под утлегара 32 32 Утлегар — удължение на бушприта (наклонена греда, излизаща напред от носа, при ветроходните съдове). — Б.пр. , напълно дезориентиран, да прави всичко по силите си, за да не се заплете във въжетата и да не бъде бутнат от някое платно през борда, докато баща им дава команди на висок глас и се наслаждава на солената пяна.

— Господи, помниш ли светлината по време на онова плаване край Санибел? — бащата на Анди избута стола си назад и впери очи в тавана. — Не беше ли великолепно ? Онези червено-оранжеви залези? Като огън и жарава, направо като ядрен взрив! Чисти пламъци, които просто разкъсват небето и се стичат надолу. А помниш ли онази тлъста луна, как бързо се носеше сред синята мъгла край нос Хатерас — Максфийлд Париш ли беше, Саманта?

— Моля?

— Максфийлд Париш, художникът, когото харесвам. Онова негово внушително небе — той разпери ръце — с кълбящите се облаци? О, извинявай, Тио, нямах намерение да те фрасна.

— Констабъл е по облаците.

— Не, не, нямам предвид него, този художник ме удовлетворява много повече. Така или иначе — наистина, какво небе видяхме, докато плавахме през онази нощ! Вълшебно! Истинска идилия!

— През коя нощ?

— Не ми казвай, че не помниш! Беше несъмнено най-хубавият момент от пътуването!

Плат — облегнал се лениво на стола си — отбеляза злорадо:

— За Анди най-хубавият момент от пътуването беше, когато се отбихме да обядваме в онази закусвалня.

Анди каза с изтънял глас:

— И мама не обича плаването.

— Не особено, така е — каза госпожа Барбър и посегна, за да си вземе ягода. — Тио, иска ми се да хапнеш поне малко от закуската. Не може да продължаваш с това гладуване. Вече направо си се стопил.

Въпреки изнесената от господин Барбър импровизирана лекция пред схемата на морската сигнализация в кабинета му, аз също не бях намерил нещо особено привлекателно във ветроходството като тема.

— Защото знаете ли какъв е най-големият подарък, който баща ми някога ми е правил? — казваше много сериозно господин Барбър. — Морето. Любовта към морето — усета за него. Татко ми подари океана. И е наистина трагична загуба, ако ти, Анди — Анди, погледни ме, говоря на теб — си решил да обърнеш гръб именно на онова, което ми дари свобода , дари ми…

— Постарах се да го обикна. Но изпитвам инстинктивна ненавист към тези неща.

— Ненавист ? — каза го невярващо; потресено. — Ненавист към какво? Към звездите и вятъра? Към небето и слънцето? Към свободата ?

— Дотолкова, доколкото тези неща са свързани с ветроходството, да.

— Е… — той обходи с поглед масата, включвайки и мен в апела си за разбиране, — сега той просто се инати. Морето — обърна се отново към Анди, — колкото и да отричаш това, е твое по рождено право, то е в кръвта ти, със спомена за финикийците и древните гърци…