Дона Тарт - Щиглецът

— Тио? — настоя госпожа Барбър. Забелязах, че Ета, готвачката, стои на прага. — Какво ще кажеш за едно яйце?

— Нас никой не ни пита какво искаме за закуска — заяви Китси; но макар че го каза на много висок глас, всички се престориха, че не са я чули.

Една неделна сутрин изплувах към светлината, изтръгвайки се от тежък и много объркан сън, от който не ми остана никакъв спомен освен бръмчене в ушите и мъчителния копнеж по нещо, изплъзнало се от пръстите ми и паднало в дълбок пролом, така че никога нямаше да го видя отново. И все пак по някакъв начин — сред тези дълбини, в които бях потънал, сред прекъснатите нишки и безследно изчезналите фрагменти от съня — в мислите ми се открояваше едно изречение, примигвайки в мрака като новините, които пълзят по лентата в долната част на телевизионния екран: „Хобарт и Блакуел. Звъни на зеления звънец“.

Лежах, вперил поглед в тавана, не исках да помръдна. Думите бяха така ясни и отчетливи, сякаш бяха отпечатани на лист хартия, даден ми от някого. А освен това — по някакво чудо — паметта ми бе освободила части от забравен спомен и те изплуваха на повърхността заедно с думите, като онези хартиени кръгчета от Чайнатаун, които се издуват и разцъфват като цветя, когато ги пуснеш в чаша с вода.

Блъсна ме съмнение, трепнало в атмосферата, заредена със съзнанието за нещо важно: истински ли беше този спомен, наистина ли той ми бе казал тези думи, или съм ги сънувал? Недълго преди майка ми да умре, се бях събудил, напълно убеден, че една (несъществуваща) учителка, госпожа Молт, е сипала стрито на прах стъкло в храната ми заради моята недисциплинираност — нещо съвсем логично в света на моите сънища — и бях лежал в продължение на две-три минути с помътено, измъчвано от тревога съзнание, докато не дойдох на себе си.

— Анди? — казах, приведох се и погледнах към долното легло, което беше празно.

След като полежах няколко минути с широко отворени очи, взирайки се в тавана, слязох долу, извадих пръстена от джоба на униформеното си сако и го вдигнах към светлината, за да видя надписа. После го прибрах бързо и се облякох. Анди вече беше станал и закусваше с останалите Барбърови — те придаваха голямо значение на неделната закуска, чувах гласовете на всички откъм трапезарията, господин Барбър говореше за нещо, малко несвързано и неясно, както понякога му се случваше, и се разпростираше надълго и нашироко. След като се спрях за миг в коридора, тръгнах в обратната посока, към дневната, и извадих справочника „Уайт пейджис“, подвързан с брюкселска дантела, от шкафчето под телефона.

„Хобарт и Блакуел“. Ето — беше очевидно някаква фирма, макар да не се споменаваше с какво се занимава. Почувствах се леко замаян. Това, че виждах името черно на бяло, ме изпълни със странен трепет, сякаш невидими карти се подреждаха по местата си.

Адресът беше в Гринич Вилидж, Десета улица-Запад. След известно колебание, и с голямо притеснение, аз набрах номера.

Слушах сигнала „свободно“ и човърках нещо по един старинен месингов каретен часовник, поставен на масата в дневната, хапех долната си устна и гледах гравюрите на водни птици в рамки, окачени над масичката с телефона: тропическа речна рибарка, корморан на Таунзенд, обикновен орел-рибояд, малък воден дърдавец. Не бях много наясно как да обясня кой съм и как да попитам за онова, което ме интересуваше.

— Тио?

Трепнах гузно. Госпожа Барбър — във фин като паяжина сив кашмир — беше влязла с чаша кафе в ръка.

— Какво правиш?

На другия край телефонът продължаваше да звъни.

— Нищо — отвърнах.

— Е, побързай. Закуската ти изстива. Ета е направила пържени филийки.

— Благодаря — казах аз. — Сега идвам — точно в момента, когато механичният глас от записа на телефонната компания ми казваше да се обадя отново по-късно.

Присъединих се към семейство Барбър, потънал в размисъл — бях се надявал поне да се включи телефонен секретар — и забелязах с учудване не друг, а Плат Барбър (много по-едър и червендалест в сравнение с последния път, когато го бях видял) да седи на мястото, където обикновено седях аз.

— О — каза господин Барбър, прекъсвайки се посред изречението, попи устни със салфетката и скочи от мястото си, — ето те и теб, ето те и теб. Добро утро. Спомняш си Плат, нали? Плат, това е Тиодор Декър — приятелят на Анди, нали помниш?

Говорейки, той отиде да донесе допълнителен стол за мен и го набута с усилие на ъгъла на масата.