Дона Тарт - Щиглецът

Но докато господин Барбър продължаваше да говори за Магелан, навигацията по звездите и „Били Бъд“ („Аз помня Тафи, уелското момче, отнесен от вълните розов цвят…“ 33 33 Цитатът е от баладата, с която завършва романът на Хърман Мелвил „Били Бъд“. — Б.пр. ), установих, че собствените ми мисли се насочват отново към Хобарт и Блакуел: питах се кои ли са Хобарт и Блакуел и с какво точно се занимават. Имената ми звучаха така, сякаш ставаше дума за двама стари сухари-адвокати, а може да бяха дори илюзионисти, партньори в бизнеса, тътрещи крака в мрачни стаи, на светлината на свещи.

Обнадеждаващо бе това, че телефонният пост не беше закрит. Телефонът в нашето жилище беше прекъснат. Веднага щом прецених, че е прилично да се измъкна от трапезарията, оставяйки недокоснатата си закуска, се върнах отново при телефона в дневната, където Иренка шеташе, влачеше прахосмукачката и бършеше прах от дребните украшения, подредени навсякъде наоколо, а в другия край на стаята Китси седеше пред компютъра, явно твърдо решена дори да не ме поглежда.

— На кого се обаждаш? — попита Анди, който, по обичая на цялото им семейство, се беше появил зад мен така тихо, че не го бях чул.

Можех да му кажа каквото ми дойдеше на ум, но знаех, че мога да разчитам на него да си държи устата затворена. Анди не би се разприказвал пред никого, особено пък пред родителите си.

— На едни хора… — започнах тихо, отстъпвайки малко встрани, така че да не могат да ме виждат през отворената врата. — Знам, цялата история звучи много откачено — но нали се сещаш за онзи пръстен, който имам?

Разказах му за стареца и вече обмислях как да му разкажа и за момичето, за връзката, която почувствах между себе си и нея, и за това колко много исках да я видя отново. Но Анди — както можеше да се очаква — вече беше направил скок напред, от личния към логистичния аспект на положението. Той хвърли поглед към указателя, отворен на масичката с телефона.

— В центъра ли се намират?

— Десета улица-Запад.

Анди кихна и издуха носа си; много си патеше от сенна хрема през пролетта.

— Ако не можеш да се свържеш с тях по телефона — каза той, сгъна носната си кърпичка и я прибра в джоба, — защо просто не отидеш там?

— Така ли мислиш? — попитах. Малко се страхувах да отида там, без да съм телефонирал предварително. — Наистина?

— Така бих постъпил аз.

— Не знам — отвърнах. — Може да не ме помнят от музея.

— Ако те видят лице в лице, има по-добра вероятност да си спомнят за теб — прецени трезво Анди. — Докато иначе може да си просто някаква откачалка, от онези, които си измислят разни неща и звънят по телефоните. Не се притеснявай — каза той и хвърли поглед през рамо, — няма да кажа на никого, ако не искаш.

— Откачалка ли? — казах. — И какво бих могъл да си измислям?

— Ами ето например, всякакви странни личности се обаждат да те търсят тук — каза Анди категорично.

Мълчах, защото не знаех как да приема думите му.

— Освен това, след като не отговарят, какво друго би могъл да направиш? Ще можеш да отидеш пак там едва през следващия уикенд. А и държиш ли да водим този разговор… — той хвърли поглед към антрето, където Тоди подскачаше с някакви обувки с монтирани в тях пружини, а госпожа Барбър разпитваше Плат за партито у Моли Уотърбийк.

Имаше право.

— Добре — казах.

Анди побутна очилата си нагоре по носа.

— Ще дойда с теб, ако искаш.

— Не, няма нужда — отвърнах. Знаех, че Анди същия следобед има занимания по японска култура за допълнителни кредити — учебната група щеше да посети чайната „Торая“, а после щяха да идат да видят новия филм на Миядзаки в „Линкълн Сентър“; не че Анди имаше нужда от допълнителни кредити, но тези излизания със съученици бяха за него единственото подобие на социален живот.

— Виж какво — каза той, порови в джоба си и извади мобилния си телефон, — вземи това със себе си. За всеки случай. Ето — той започна да натиска нещо по екрана, — премахнах кода за достъп. Сега можеш да го ползваш.

— Нямам нужда от това — казах, гледайки елегантния малък телефон с аниме-кадър на дисплея — Виртуалното Момиче Аки (гола, с високи над коляното ботуши като порнозвезда).

— Е, може и да ти потрябва. Кой знае. Хайде — настоя той, докато се колебаех. — Вземи го.

Затова и към единайсет и половина аз вече пътувах с автобуса по Пето Авеню към Гринич Вилидж — в джоба си носех адреса на „Хобарт и Блакуел“, записан на листче с монограм от онези, които госпожа Барбър държеше до телефона.