Дона Тарт - Щиглецът

Взирах се отчаяно в схемата и не отговарях. (Всичко ми е изглеждало така непознато донякъде и защото те са ми показвали онази част от сградата, където е била намерена майка ми — през доста зали от мястото, където бях аз, когато се взриви бомбата — но аз разбрах това доста по-късно).

— Не си забелязал никого на излизане — каза окуражаващо Морис, повтаряйки това, което вече им бях казал.

Поклатих глава.

— Съвсем нищо ли не си спомняш?

— Е, искам да кажа… покрити тела. Разхвърляни спасителни съоръжения.

— Но не и някой, който да е излизал от зоната на експлозията или да е влизал там.

— Не видях никого — повторих упорито. Вече бяхме говорили за това.

— Следователно не си видял и никакви пожарникари или хора от спасителните екипи.

— Не.

— Предполагам, тогава може да кажем със сигурност, че те вече са били получили заповед да напуснат сградата по времето, когато ти си дошъл на себе си. Следователно говорим за период от около четиридесет минути до час и половина след първата експлозия. Можем ли да твърдим това със сигурност?

Свих отпаднало рамене.

— Това „да“ ли означава или „не“?

Взирах се в пода.

— Не знам.

— Какво не знаеш?

— Не знам — повторих аз, а последвалото мълчание беше толкова дълго и смущаващо, та ми се стори, че няма да издържа и ще се разплача.

— Спомняш ли си втория взрив?

— Извинете, че се намесвам — обади се господин Биймън, — но това действително ли е необходимо?

Рей, който ме разпитваше, се извърна.

— Моля?

— Не съм убеден, че разбирам на какво основание бива подлаган на всичко това.

Съхранявайки старателно неутрален тон, Морис отвърна:

— Проучваме местопрестъпление. Нашата работа е да открием какво се е случило там.

— Да, но вие несъмнено разполагате с други възможности за действие в такива рутинни случаи. Бих предположил, че там вътре е имало всевъзможни охранителни камери.

— Няма спор — намеси се рязко Рей. — Само че камерите не могат да заснемат нищо през дима и прахта. Или ако в резултат на взрива са изкривени така, че гледат към тавана. Да видим сега — той се облегна с въздишка на стола си. — Ти спомена дим. Усети миризмата му или го видя?

Кимнах.

— Кое от двете? Помириса го или го видя?

— И двете.

— Откъде идваше според теб?

Канех се отново да кажа, че не знам, но се оказа, че господин Биймън не е изказал докрай съображенията си.

— Простете, но аз изобщо не мога да разбера каква е ползата от охранителните камери, ако те не са в състояние да функционират при авария — каза той, обръщайки се към всички в стаята. — При сегашното ниво на технологиите, и толкова много предмети на изкуството…

Рей се обърна, за да му отвърне гневно, но застаналия в ъгъла Морис вдигна ръка и каза на висок глас:

— Момчето е важен свидетел. Системата за наблюдение не е проектирана да оцелее в такава ситуация. А сега, извинете, но ако не можете да се въздържите с коментарите си, ще се наложи да ви помолим да напуснете, сър.

— Аз съм тук в качеството си на застъпник на детето. Имам право да задавам въпроси.

— Не и ако нямат пряка връзка с благосъстоянието на детето.

— Странно, според мен става дума точно за това.

В този момент Рей се завъртя на стола, който беше поставил срещу мен.

— Сър, ако продължавате да възпрепятствате хода на разпита, ще се наложи наистина да напуснете — каза той.

— Нямам никакво намерение да ви преча — заяви господин Биймън в последвалото напрегнато мълчание. — Уверявам ви, през ум не ми минава подобно нещо. Продължавайте, моля — той махна раздразнено с ръка. — Не бих искал да ви възпирам.

Въпросите продължаваха. Откъде е идвал димът? Какъв е бил цветът на забелязания от мен отблясък? Кой е влизал в тази зона и е излизал от нея преди взрива? Забелязал ли съм нещо необичайно, каквото и да е то, преди взрива или след него? Гледах снимките, които те ми показваха — невинни, безизразни лица, не познавах нито един от тези хора. Паспортни снимки на туристи-азиатци и на пенсионери, майки и пъпчиви тийнейджъри, усмихващи се на син фон във фотоателиета — обикновени лица, лица, които се забравят лесно, и все пак с някакво трагично излъчване. После разпитващите се върнаха към схемата. Дали не бих се опитал, за последен път, да определя на картата мястото, на което съм се намирал? Тук или тук? Или може би тук?

— Не помня.

Повтарях тези думи отново и отново: отчасти защото наистина не можех да бъда сигурен, отчасти защото се страхувах и ужасно ми се искаше разпитът да приключи, но и защото в стаята цареше подчертано напрежение и нетърпение; другите възрастни явно бяха се споразумели негласно, че аз не знам нищо и трябва да бъда оставен на спокойствие.