Дона Тарт - Щиглецът

За щастие родителите на Анди толкова рядко си стояха у дома, че присъствието ми като че ли не им създаваше особени неудобства. Освен ако не посрещаше гости, госпожа Барбър излизаше сутрин към единайсет — наминаваше за час-два преди вечеря, за да изпие един джин с лайм и да вземе, както се изразяваше тя „една малка вана“ — и се прибираше чак след като ние вече си бяхме легнали. Господин Барбър виждах дори по-рядко, като изключим уикендите и случаите, когато се шляеше из апартамента след работа със своята газирана вода в чаша, увита със салфетка, и чакаше госпожа Барбър да се облече, за да отидат някъде за вечерта.

Безспорно най-сериозният проблем, който се изправяше пред мен, бяха братята на Анди и сестра му. Макар че Плат, за щастие, бе заминал да тормози по-малките ученици в Гротън, Китси и най-малкият брат, Тоди, едва седемгодишен, очевидно се дразнеха от присъствието ми и считаха, че узурпирам и малкото внимание, което получаваха от родителите си. Имаше много капризи и цупене, много блещене и враждебно кискане от страна на Китси, както и една (озадачаваща за мен и никога неизяснена докрай) разправия, когато тя се оплака на приятелите, на домашните прислужници и на всички, които бяха склонни да я слушат, че съм влязъл в нейната стая и съм ровил из колекцията прасенца-касички на лавицата над бюрото й. Що се отнася до Тоди, той помръкваше все повече, забелязвайки, че седмиците си минават, а аз не си отивам, и често задаваше въпроси, които принуждаваха майка му да го щипе под масата. Питаше ме къде живея, още колко ще остана при тях, имам ли баща и ако имам, къде е той?

— Добър въпрос — отвърнах аз в последния случай, предизвиквайки ужасения кикот на Китси, много популярна в училище и — макар едва деветгодишна — толкова очарователна с бялорусите си коси, колкото Анди беше невзрачен.

Настана моментът, когато една фирма, занимаваща се с пренасяне на мебели, щеше да изпрати хора да опаковат вещите на майка ми и да ги закарат някъде на склад. Но преди те да влязат в апартамента, аз трябваше да отида там, за да отделя нещата, които исках да имам и онези, от които имах нужда. Картината присъстваше в съзнанието ми като едно далечно дразнене, несъразмерно слабо в сравнение с действителната й значимост, все едно, че беше някакъв училищен проект, който все забравях да довърша. Трябваше в определен момент да я върна в музея, но все още не бях измислил как да го направя, без да предизвикам огромна суматоха.

Вече бях пропуснал една възможност да я върна — когато госпожа Барбър бе отпратила някакви детективи, дошли да ме търсят. Тоест аз разбрах, че са били детективи (или може би дори от криминалната полиция) от онова, което ми каза Келин, момичето от Уелс, което се грижеше за най-малките деца. Прибирала Тоди от детската градина, когато се появили непознатите и питали за мен.

— Цивилни, нали разбираш? — каза тя и повдигна многозначително едната си вежда. Беше пълно момиче, говореше много бързо и бузите й бяха винаги така зачервени, сякаш бе стояла до открит огън. — Имаха такъв един вид.

Бях прекалено уплашен, за да я попитам какво разбира под „такъв един вид“; а когато влязох плахо при госпожа Барбър, за да разбера какво ще каже тя по въпроса, се оказа, че тя е заета.

— Извинявай — каза го, без да ме погледне, — имаш ли нещо против да поговорим за това по-късно?

След половин час щяха да запристигат гостите, сред тях един прочут архитект и прочут балетист от нюйоркския балет; тя нервничеше, защото закопчалката на колието й беше нестабилна, а и климатикът не работеше, както трябва.

— Неприятности ли ще имам?

Изтърсих го, без да съзнавам какво говоря. Госпожа Барбър се закова на място.

— Тио, не ставай смешен — отвърна тя. — Бяха много мили, много деликатни, просто не мога да ги оставя да се навъртат тук точно сега. Появиха се, без да се обадят предварително по телефона. Така или иначе, обясних им, че моментът не е подходящ, което те, разбира се, забелязаха и сами — тя посочи служителите от кетъринга, които шетаха насам-натам и техника, стъпил на стълба, който надничаше във вентилационната шахта, светейки си с фенерче. — Хайде, бягай. Къде е Анди?

— Ще се прибере след час. За часа по астрономия ги заведоха в планетариума.

— Е, ядене има в кухнята. Нямам много излишни тарталети, затова пък можете да ядете колкото си искате от малките сандвичи. А след като разрежат тортата, нямам нищо против да си вземете и от нея.