Дона Тарт - Щиглецът

Не отговорих. Беше ясно, че никога не е виждал дядо Декър и Дороти. Макар че аз самият не ги бях виждал много пъти, основното нещо, което си спомнях от срещите ни, беше пълната липса на чувство за кръвна близост, безразличието в погледите, които спираха върху мен, сякаш бях някакво случайно хлапе, озовало се по погрешка там на излизане от мола. Перспективата да заживея с тях беше буквално невъобразима и аз тормозех паметта си с опити да измъкна от нея нещо за последното ми посещение в дома им — но нямах особен успех, защото тогава бях седем или осемгодишен. Помнех, че по стените имаше избродирани на ръка поговорки в рамки, както и някакво съоръжение на кухненския плот, в което Дороти сушеше плодове и зеленчуци. По едно време — след като дядо Декър ми беше изревал да не пипам с лепкавите си ръчички електрическото му влакче — баща ми бе излязъл да пуши навън (беше зима) и не бе влязъл обратно в къщата. „Боже Господи!“, бе казала майка ми, когато потеглихме отново с колата (идеята да се запозная с родителите на баща си беше нейна), и след това така и не отидохме там отново.

Няколко дни след като се бе получило предложението да бъда настанен в „Холидей Ин“, в дома на семейство Барбър се получи картичка за мен. (Казано между другото: нередно ли е да си мисля, че Боб и Дороти, както се бяха подписали, трябваше по-скоро да вдигнат телефона и да ми се обадят? Или дори да се качат в колата си и да дойдат в града, за да ме видят? Но те не направиха нито едно от двете неща — не че бях очаквал да долетят при мен, надавайки съчувствени възгласи, но все пак щеше да е мило, ако ме бяха изненадали с някой малък, нетипичен израз на привързаност).

Всъщност картичката беше от Дороти (името „Боб“, очевидно написано с нейния почерк, беше добавено допълнително в малкото пространство след собственото й име — явно се беше сетила със закъснение). Интересното беше, че пликът като че ли бе отварян на пара и след това залепен отново — дали го бе направила госпожа Барбър? или социалните работници? — но текстът на картичката бе написан несъмнено с отвесния европейски почерк на Дороти, който познавахме от пристигащите веднъж годишно у дома коледни картички, почерк, който — както бе отбелязал веднъж баща ми — би изглеждал по-добре на таблото пред ресторант „Ла Гулю“, където се изписваха с тебешир рибните специалитети на деня. Отпред на картичката се виждаше лале с клюмнала главичка, а надписът отдолу гласеше „Край няма“.

От малкото, което помнех за нея, знаех, че Дороти не си хаби думите напразно, и случаят с тази картичка не правеше изключение. След сърдечното встъпление — съжалявала за трагичната ми загуба и мислела за мен в тези дни на скръб — тя предлагаше да ми изпрати автобусен билет за Удбрайър, Мериленд, като същевременно споменаваше някакви неясни здравословни проблеми, които не давали възможност на нея и дядо Декър „да отговарят на изискванията“ за хора, които да поемат грижата за мен.

— Изисквания ли? — каза Анди. — Звучи така, като че ли искаш от нея десет милиона долара в небелязани банкноти.

Мълчах. Странно, но онова, което ме безпокоеше, беше снимката отпред на картичката. Беше съвсем обикновена картичка от онези, които се виждат подредени по стойките в супермаркетите, но все пак не ми се струваше подходящо да изпратиш на човек, чиято майка е умряла наскоро, снимка на увехнало цвете — колкото и артистично да бе изпълнена.

— Доколкото разбрах, тя била много болна. Защо пише именно тя?

— Не знам нищо повече от теб — бях си задал същия въпрос; струваше ми се неестествено кръвният ми дядо да не е написал нито ред и дори да не си е дал труд да се подпише.

— Може би — поде мрачно Анди, — дядо ти е развил болестта на Алцхаймер и тя го държи като затворник в собствения му дом. За да му вземе парите. Това се случва често, когато съпругите са по-млади, нали знаеш.

— Не ми се вярва той да има чак толкова много пари.

— И така може да е — съгласи се Анди и се покашля демонстративно. — Но не бива да се изключва и жаждата за власт. „Природа, със зъби и нокти, червени от кръв“ 26 26 Стих от „In Memoriam A. H. H.“, поема от Алфред лорд Теписън. — Б.пр. . Може да не иска ти да получиш дял от наследството.

— Приятелю — намеси се бащата на Анди, вдигайки внезапно поглед от „Файненшъл Таймс“, — струва ми се, че разговорът ви взема доста непродуктивна насока.

— Е, честно казано, аз не разбирам защо Тио да не остане да живее у нас — отвърна Анди, произнасяйки на глас собствените ми мисли. — Приятно ми е да бъда с него, а стаята ми е достатъчно просторна.