Дона Тарт - Щиглецът

Говореше така безгрижно, че три дни по-късно, когато посетителите дойдоха да ме търсят в час по геометрия, аз бях забравил напълно за тях — единият млад, другият — по-възрастен, безлично облечени, те почукаха учтиво на отворената врата.

— Може ли да се видим с Тиодор Декър? — обърна се по-младият мъж с черти на италианец към господин Боровски, докато по-възрастният оглеждаше добродушно класната стая.

— Искаме само да поговорим с теб, нали нямаш нищо против? — каза по-възрастният, докато вървяхме към всяващата страх стая за разговори, където щеше да се проведе срещата с господин Биймън и майка ми в деня, когато тя загина. — Не се плаши.

Беше чернокож, с много тъмен цвят на кожата и сива козя брадичка — изглеждаше суров, но и симпатичен, като готино ченге от телевизионен сериал. — Просто се опитваме да възстановим много събития от онзи ден и се надяваме ти да можеш да ни помогнеш.

Първоначално се бях стреснал, но когато той каза „Не се плаши“, му повярвах — докато не отвори вратата на стаята. Там седяха моето проклятие, господин Биймън, наперен както винаги, с костюм с жилетка и часовник на верижка; Енрике, социалният работник; госпожа Суонсън, училищният психолог (същата, която ми беше казала, че ще се почувствам по-добре, ако замерям някое дърво с ледени кубчета); Дейв, психиатърът, както обикновено с черни джинси „Ливайс“ и черно поло — и най-неочакваното — госпожа Барбър, с обувки с високи токчета и перленосив костюм, който изглеждаше така, сякаш струваше повече от месечните заплати на всички останали, които се бяха събрали в тази стая, взети заедно.

Паниката сигурно се бе изписала ясно на лицето ми. Може би нямаше да бъда чак толкова уплашен, ако разбирах малко по-ясно нещо, което по онова време не осъзнавах докрай: че бях малолетен и че ако бях подложен на официален разпит, присъствието на родител или настойник бе задължително — именно затова бяха повикани всички, за които най-общо се приемаше, че защитават интересите ми. Но единственото, което разбрах, когато видях всички тези хора и касетофона насред масата, беше, че някакви официални лица са се събрали, за да решат съдбата ми и да се разпоредят с мен така, както намерят за добре.

Седях вдървено и търпеливо отговарях на встъпителните им въпроси (имам ли хобита? спортувам ли?), докато на всички не стана ясно, че общите приказки не спомагат особено да се отпусна.

Би звънецът за края на часа. Откъм коридора се чуваше как хлопат вратичките на шкафчетата, долитаха далечни гласове.

— Свършен си , Талъм — подвикна злорадо някакво момче.

Мъжът с вид на италианец — беше се представил като Рей — придърпа стол и седна пред мен, така че коленете ни почти се опираха. Беше млад, но пълен, приличаше на добродушен шофьор на лимузина, а очите му със смъкнати външни ъгълчета изглеждаха влажни, сълзящи, сънливи, като че ли пиеше.

— Искаме само да разберем какво си спомняш — каза той. — Да се поровим в паметта ти, да си съставим някаква обща картина за онази сутрин, нали разбираш? Защото може би, спомняйки си някои дреболии, може да си припомниш нещо, което да ни бъде от полза.

Седеше толкова близо до мен, че долавях миризмата на дезодоранта му.

— Какво например?

— Например какво си ял на закуска онази сутрин. Това е добро за начало, какво ще кажеш?

— Ами… — бях се вторачил в златната гривна с плочка с личните му данни, която носеше на китката си. Въпросът не беше от онези, които очаквах да ми зададат. Истината беше, че онази сутрин не бяхме закусили изобщо, защото имах неприятности в училище и мама ми беше сърдита, но се притеснявах да го кажа.

— Не си ли спомняш?

— Палачинки — изтърсих в отчаянието си.

— О, така ли? — Рей впери в мен проницателния си поглед. — Майка ти ли ги направи?

— Да.

— А какво сложи в тях? Боровинки, шоколад?

Кимнах.

— И двете?

Чувствах, че всички ме гледат. После господин Биймън каза — така високопарно, сякаш се намираше в час по обществен морал:

— Не е необходимо да си измисляш отговор, ако не си спомняш.

Цветнокожият, който седеше в ъгъла с бележник, хвърли към господин Биймън остър, предупреждаващ поглед.

— Всъщност се забелязват някои нарушения в паметта — намеси се с тих глас госпожа Суонсън, която си играеше с очилата, окачени на шията й на верижка. Беше вече баба, носеше дълги бели ризи, а дългата си сива коса носеше на плитка, падаща на гърба. Учениците, изпращани в кабинета й за консултации, я наричаха „Свами“ 28 28 Свами — от санскрит, аскет или йога, посветен в религиозен орден, почетна титла. — Б.пр. . По време на срещите ни в училище, като изключим съвета за ледените кубчета, ме беше научила как да вдишвам и издишвам на три етапа, за да освобождавам емоциите си, и ме беше накарала да рисувам мандала, представляваща нараненото ми сърце. — Ударил е главата си, нали, Тио?