Дона Тарт - Щиглецът

После изведнъж всичко приключи.

— Тио — каза Рей, изправи се и постави месестата си ръка на рамото ми, — искам да ти благодаря, приятелю, задето направи за нас, каквото можа.

— Няма проблем — отвърнах, смутен от изненадващо рязкото приключване на разговора.

— Знам отлично колко трудно ти беше. Никой, наистина никой не би поискал да си припомня такива неща. То е все едно, че — той очерта с ръце нещо като рамка за картина — събираме части на пъзел, опитваме се да си изясним какво се е случило там вътре, а ти може би разполагаш с някои части от пъзела, които никой друг не може да даде. Наистина ни помогна много, като се съгласи да поговориш с нас.

— Ако си спомниш още нещо — каза Морис, привеждайки се, за да ми подаде една визитна картичка (която госпожа Барбър бързо грабна и прибра в чантата си), — ще ни се обадиш, нали? Ще му напомните, нали, госпожо — обърна се той към госпожа Барбър, — да ни се обади, ако има още нещо, което да ни каже? Служебният номер е на картичката, но — той извади от джоба си химикалка, — бихте ли ми я върнали за момент, ако обичате?

Госпожа Барбър отвори безмълвно чантата си и му върна картичката.

— Така, така — той щракна с химикалката и надраска някакъв телефонен номер на гърба. — Това е номерът на мобилния ми телефон. Можете да оставите съобщение в офиса, разбира се, но ако не ме откриете там, ми се обадете на мобилния, става ли?

Докато всички се тълпяха на вратата, госпожа Суонсън се насочи с плавната си походка към мен и обгърна раменете ми с ръка с присъщата си непринуденост.

— Здрасти — каза тя, като че ли бяхме първи приятели. — Как вървят нещата?

Отклоних поглед и направих гримаса, която трябваше да означава „добре, струва ми се“.

Тя погали ръката ми, като че ли бях любимата й котка.

— Браво на теб. Знам, че трябва да е било много тежко. Искаш ли да се отбиеш в кабинета ми за няколко минути?

Забелязах с ужас, че Дейв, психиатърът, се навърта зад нея, зад него пък стоеше Енрике, социалният работник, с ръце на кръста и нетърпелива полуусмивка на устните.

— Моля ви — казах, а отчаяното ми нежелание сигурно се е долавяло в гласа ми, — искам да се върна в час.

Тя стисна ръката ми над лакътя; забелязах как хвърли поглед към Дейв и Енрике. После отвърна:

— Разбира се. Къде е следващият ти час? Ще те заведа.

Междувременно беше дошло време за часа по английски — последният за деня. Изучавахме поезията на Уолт Уитман:

Недоумяващи лица. В късния следобед в задушната класна стая е надвиснал сънлив унес, през отворените прозорци долита шумът на уличното движение от Уест Енд Авеню. Учениците се облягат с лакти на чиновете, отпуснали глави в ръцете си, и драскат в полетата на своите тетрадки със спирали.

Взирах се през прозореца, към мръсния резервоар за дъждовна вода на отсрещния покрив. Разпитът (така приемах приключилия току-що разговор) ме беше смутил дълбоко, беше слял набързо като в стена разпилените усещания, които ме връхлитаха най-неочаквано и мигновено: задушлив поток от химикали и дим, искри и оголени жици, леденобялото сияние на аварийното осветление, така силно, че сякаш се губех в него. Случваше се съвсем произволно, докато бях на училище или пък на улицата — застивах в крачка, когато вълната отново ме заливаше и виждах очите на момичето, вперени в моите в онзи странен, изметнат миг, преди светът да се разлети на късове. Понякога се осъзнавах, неуверен, че съм чул какво ми е било казано току-що, виждайки как съученикът, с когото бяхме работили в лабораторията по биология, ме гледа вторачено, или как човекът, на чийто път бях застанал пред хладилника с безалкохолни напитки в корейския супермаркет, казва „Хайде, хлапе, давай, не мога да се мотая тук цял ден“.

Сред снимките, които ми показаха, не разпознах момичето — нито пък стареца. Полека пъхнах ръка в джоба на сакото си и затърсих пръстена. Преди няколко дни бяхме записали в тетрадките си думата consanguinity — кръвно родство, връзка, създавана от кръвта. Лицето на стареца беше така разкъсано и унищожено, че дори не бих могъл да си спомня как точно е изглеждал, но помнех прекалено ясно топлата влага на кръвта му по ръцете ми — особено като се има предвид, че в известен смисъл тази кръв беше още там, долавях мириса й, усещах в устата си вкуса й, и разбирах защо се говори за „кръвни братя“ и как кръвта свързва хората. През есента в часовете по английска литература бяхме чели „Макбет“, но едва сега започвах да разбирам защо лейди Макбет никога не би могла да измие кръвта от ръцете си, защо кръвта не изчезваше въпреки нейните опити да я измие.