Дона Тарт - Щиглецът

— Така ли е? — попита Рей, поглеждайки ме открито.

— Да.

— Прегледа ли те лекар?

— Не веднага — обади се госпожа Суонсън.

Госпожа Барбър кръстоса краката си в глезените.

— Отведох го в спешното отделение на болницата „Ню Йорк Презбитериън“ — каза тя спокойно. — Когато го доведоха в дома ми, се оплакваше от главоболие. Погрижихме се за това след един ден. Като че ли преди това никой не се беше сетил да го попита пострадал ли е по някакъв начин.

Енрике, социалният работник, понечи да възрази, но след като по-възрастният, цветнокож полицай (припомних си името му, беше Морис) го изгледа предупредително, замълча.

— Виж какво, Тио — поде Рей и ме потупа по коляното. — Знам, че имаш желание да ни помогнеш. Искаш да ни помогнеш, нали?

Кимнах.

— Прекрасно. А ако се случи да те питаме за нещо, а ти не знаеш отговора, можеш спокойно да кажеш, че не знаеш.

— Искаме просто да нахвърляме цял куп въпроси, и да видим дали ще откриеш в паметта си нещо, свързано с някой от тях — каза Морис. — Съгласен ли си?

— Имаш ли нужда от нещо? — вгледа се Рей внимателно в мен. — Може би вода? Газирана?

Поклатих глава. На територията на училището не се позволяваше употребата на газирани напитки — в момента, когато господин Биймън се обади:

— Съжалявам, на територията на училището не се позволява употребата на газирани напитки.

Рей направи гримаса, с която сякаш казваше: „Я стига бе“ — не бях сигурен дали господин Биймън го видя или не.

— Съжалявам, моето момче, опитах — каза той, обръщайки се към мен. — По-късно мога да изтичам и да ти донеса нещо безалкохолно от бакалията, ако искаш, става ли? И така — той плесна с ръце. — Колко време беше изминало според теб от момента, когато влязохте с майка ти в музея, до първата експлозия?

— Струва ми се, около час.

— Струва ти се или си уверен?

— Струва ми се.

— Мислиш, че може да е било повече от час? Или по-малко?

— Не мисля, че е било повече от час — отвърнах след дълга пауза.

— Опиши ни собствените си спомени за инцидента.

— Не видях какво се случи — казах аз. — Всичко си беше наред, после — гръмовен проблясък и трясък.

— Гръмовен проблясък?

— Не исках да кажа това. Имах предвид, че трясъкът беше гръмовен.

— Ти каза трясък — намеси се Морис, пристъпвайки напред. — Как мислиш, ще можеш ли да ни опишеш в по-големи подробности как прозвуча този трясък?

— Не знам. Просто беше… много силен — добавих, когато те продължиха да ме гледат, като че ли очакваха да кажа още нещо.

В настаналото мълчание долових едва чуто кликване: госпожа Барбър, свела глава, дискретно проверяваше съобщенията на своя „блакбери“.

Морис се покашля.

— А някаква миризма?

— Моля?

— Да си доловил някаква конкретна миризма в моментите непосредствено преди взрива?

— Не, не мисля.

— Съвсем нищо? Сигурен ли си?

Докато въпросите продължаваха да се сипят — все едни и същи, в променена поредност, за да ме объркат, а от време на време се появяваше и по някой нов — аз събрах сили, очаквайки напразно да стигнат до картината. Просто щях да си призная и да приема последиците, без значение какви щяха да бъдат те (вероятно много сериозни, тъй като по всичко личеше, че скоро грижите за мен щяха да бъдат поети от държавата). В два случая едва не издърдорих всичко в страха си. Но колкото повече въпроси задаваха (къде съм бил, когато съм получил удара по главата? кого съм видял и с кого съм разговарял, слизайки надолу?), все повече ми ставаше ясно, че те нямат и най-слаба представа от онова, което се бе случило с мен — нито в коя зала съм бил, когато избухна бомбата, нито дори от кой изход съм напуснал сградата.

Разполагаха с план на музея; залите бяха отбелязани не с имена, а с номера — 19А и 19В, номера и букви в подобие на лабиринт, стигащи до 27.

— Тук ли беше при първата експлозия? — питаше Рей и сочеше. — Или тук?

— Не знам.

— Не бързай.

— Не знам — повторих с известно отчаяние. Схемата на залите имаше смущаващия вид на нещо, създадено от компютър, като част от видеоигра или възстановката на бункера на Хитлер, която бях видял по телевизионния канал „Хистъри“, нещо, което в действителност ми се струваше неразбираемо и не можех да свържа с пространствата — такива, каквито ги помнех.

Той посочи към друго място и каза:

— Виждаш ли този квадрат? Това е експозиционен панел с картини, окачени на него. Знам, че помещенията ти изглеждат еднакви, но може би ще успееш да си спомниш къде си бил, ориентирайки се по него?