Дона Тарт - Щиглецът

— Ами… — всъщност в съзнанието ми се мерна нещо, нещо, което не можеше да бъде облечено в думи, но мисълта отлетя, изпари се, преди да добие плът.

— Виждам и гръцки букви. Много интересно — тя пусна пръстена обратно в ръката ми и добави: — Пръстенът е стар — личи по патината на камъка и по това колко е изтрита халката — виждаш ли? Някога, по времето на Хенри Джеймс, американците купували от Европа подобни камеи с антични изображения, и поръчвали да им правят от тях пръстени — сувенири от Голямата обиколка на Европа.

— Щом те не ме искат, къде ще трябва да отида?

За миг госпожа Барбър като че ли се стъписа. Но почти незабавно се съвзе и отвърна:

— Е, на твое място не бих се безпокоила за това сега. Вероятно най-добре за теб ще е да останеш тук още известно време и да завършиш учебната година, не е ли така? Освен това — тя посочи с глава — внимавай с пръстена и гледай да не го загубиш. Виждам колко ти е широк. Може би ще предпочетеш да го прибереш някъде на сигурно място, вместо да го носиш така.

Но аз продължих да го нося. Или — по-скоро — пренебрегнах съвета й да го скрия на сигурно място, и продължих да го държа в джоба си. Чувствах тежестта му, когато го поставях на дланта си; когато сключех пръсти около него, златото се затопляше от ръката ми, но гравираният камък оставаше хладен. Неговата тежест и старинност, смесицата от солидност и блясък ми действаха успокояващо; ако насочех достатъчно съсредоточено вниманието си към него, той имаше странната власт да ми дава опора в сегашното ми нестабилно състояние, да ме изолира от околния свят, но въпреки това не ми беше приятно да мисля за начина, по който се бях сдобил с него.

Не ми се искаше да мисля и за бъдещето си — защото, макар да не бях очаквал с желание новия живот в мерилендската провинция, изложен на хладната благосклонност на баба ми и дядо ми Декър, сега вече мисълта за онова, което щеше да стане с мен, почваше сериозно да ме тревожи. Всички изглеждаха дълбоко шокирани от идеята за настаняването ми в „Холидей Ин“, предложена от дядо ми и Дороти, като че ли бяха предложили да ме настанят в барака в задния си двор, но на мен тя не ми се струваше чак толкова лоша. Открай време ми се искаше да живея на хотел, и макар че хотелите от веригата „Холидей Ин“ не бяха като онези, които бях виждал в представите си, със сигурност щях да се справя: хамбургери от обслужването по стаите, платени телевизионни канали, басейн през лятото, какво лошо би могло да има в това?

Всички (социалните работници, психиатърът Дейв и госпожа Барбър) не спираха да ми повтарят, че не е възможно да живея сам на хотел в някакво предградие в Мериленд, че каквото и да се случи, никога няма да се стигне дотам — и сякаш не осъзнаваха, че техните предполагаемо успокоителни думи увеличаваха тревогата ми стократно.

— Онова, което не бива да забравяш — казваше Дейв, психиатърът, комуто общинските служби бяха възложили да се грижи за мен, — е, че за теб ще се погрижат, каквото и да се случи. — Той беше трийсетинагодишен, носеше тъмни дрехи и очила с елегантни рамки, и винаги изглеждаше така, сякаш току-що бе присъствал на четене на поезия в криптата на някоя църква. — Защото има много хора, които се грижат за теб и искат за теб само най-доброто.

Бях започнал да реагирам подозрително, когато непознати ми обясняваха кое е най-добро за мен — същото бяха казали и социалните работници, когато стана дума за настаняване в дома на някое семейство.

— Но… на мен не ми се струва, че баба ми и дядо ми предлагат нещо толкова нередно — казах аз.

— Какво имаш предвид?

— Идеята за настаняването ми в „Холидей Ин“. Може там да се почувствам добре.

— Искаш да кажеш, че не би се чувствал добре в дома на баба си и дядо си?

— Не съм казал нищо подобно.

Той наклони глава на една страна.

— Не, но като се има предвид как постоянно споменаваш „Холидей Ин“ като нещо приемливо, ми се струва, че издаваш с това предпочитанието си към този вариант.

— Струва ми се значително по-приемливо от това да живея в чужд дом.

— Да — той се приведе напред, — но позволи ми да ти кажа нещо. Ти си едва тринайсетгодишен. И току-що си изгубил основната си опора, човека, който се е грижел за теб. Да заживееш сам тъкмо сега не е допустимо за теб. Искам да кажа, много е неприятно, че баба ти и дядо ти имат тези здравословни проблеми, но вярвай ми, убеден съм, че ще можем да измислим нещо, веднага щом състоянието на баба ти се подобри.