Дона Тарт - Щиглецът

— Чух го да вика — потрих едното си око. — Когато дойдох на себе си. — Все едно, че се опитвах да опиша сън. Просто не ставаше. — Тогава отидох при него и останах при него и… не беше чак толкова страшно. Или по-скоро не беше така, както си представяте — допълних, защото последните ми думи прозвучаха като лъжа, каквато си и бяха.

— Той разговаря ли с теб?

Преглътнах с усилие; кимнах. Тъмен махагон; палми в саксии.

— Беше в съзнание?

Кимнах отново. Чувствах неприятен вкус в устата си. Не беше нещо, което човек би могъл да опише накратко — бяха все неща, които нямаха логична връзка и последователност, прахта, воят на алармите, как той стискаше ръката ми, ние двамата сами, заедно, сякаш бяхме прекарали време, дълго колкото цял живот, разбърканите изречения, имената на градове и хора, които не познавах. Искрите, отскачащи от оголените жици.

Очите му не се откъсваха от моите. Гърлото ми беше пресъхнало, малко ми се повдигаше. Мигът не преминаваше в следващ миг, както би могло да се очаква, аз чаках той да продължи да задава въпроси, да каже каквото и да било, но той мълчеше.

Накрая той тръсна отново глава, сякаш имаше нужда да проясни мислите си.

— Това е… — изглеждаше не по-малко объркан от мен; с халата и дългата си сива коса приличаше на крал без корона в някоя историческа пиеса за деца.

— Съжалявам — той отново поклати глава. — Всичко това е новина за мен.

— Не ви разбрах?

— Ами, виждаш ли, просто… — той се приведе напред и замига бързо и развълнувано, — това е нещо съвсем различно от онова, което ми беше казано. Казаха, че загинал на място. Бяха много, много категорични в това отношение.

— Но… — аз го зяпнах удивено. Нима предполагаше, че си измислям?

— Не, не — каза той припряно и вдигна ръка, за да ме успокои. — Просто… сигурно го казват на всички. „Загинал на място“? — повтори той мрачно, докато аз продължавах да се взирам в него. — „Не е почувствал болка“. „Не е разбрал какво се случва“.

Тогава — внезапно — започнах да разбирам, смразяващите заключения, налагащи се от думите му, нахлуха в мислите ми. Майка ми също бе „загинала на място“. И за нея също бе казано, че „не е страдала изобщо“. Социалните работници бяха повтаряли това толкова упорито, че аз не се бях сетил да си задам въпроса откъде можеха да бъдат толкова сигурни.

— Въпреки че, държа да отбележа, на мен ми беше трудно да си представя, че си е отишъл така — наруши Хоуби рязко възцарилото се мълчание. — Светкавица, и той пада, без да разбере нищо. Имах чувството, че не е било така, както го описваха, нали разбираш?

— Моля? — вдигнах поглед, дезориентиран от сблъсъка с ужасната нова вероятност.

— Истинско прощаване — каза Хоуби. До известна степен сякаш говореше на себе си. — Така би го искал той. Последен поглед, предсмъртно хайку — не би желал да си тръгне, преди да размени с някого няколко думи преди път. „Чайна сред черешов цвят, на пътя към смъртта.“

Не следях мислите му. В потъналата в сенки стая един-единствен слънчев лъч пронизваше като острие пролуката между завесите и пресичаше стаята, пречупваше се в пламъци върху един поднос с гравирани стъклени чаши, разпиляваше трептящи и танцуващи призми, които се местеха и полюшваха по стените като инфузории под микроскоп. Макар да се долавяше силна миризма на изгорели дърва, камината беше обгоряла отвътре, черна, закритият с решетка отвор за почистване — задръстен с пепел, като че ли отдавна никой не бе палил огън в нея.

— Момичето — подхванах аз плахо.

Погледът му отново се спря върху мен.

— Имаше и едно момиче.

За миг той като че ли не ме разбра. После се облегна на стола си и замига бързо, като че ли някой бе плиснал вода в лицето му.

— Какво е станало? — попитах стреснато. — Къде е тя? Добре ли е?

— Не… — той потърка носа си, — не.

— Но е жива, нали? — почти не можех да повярвам.

Той повдигна вежди по начин, който според мен означаваше „да“.

— Имала е късмет.

Но тонът му, поведението му подсказваха тъкмо обратното.

— Тя тук ли е?

— Ами…

— Къде е? Мога ли да я видя?

Той въздъхна с нещо близко до раздразнение и каза:

— Препоръчано й е спокойствие и да не се вижда с никого — започна да рови в джобовете си. — Тя не е на себе си… трудно е да се предвиди как ще реагира.

— Но нали ще се оправи?

— Е, да се надяваме, че ще стане така. Но още не е прескочила трапа — за да използвам тази доста неясна фраза, която лекарите държат да използват.