Дона Тарт - Щиглецът

— В съзнание ли беше? Каза ли ти нещо?

— Да — подех аз, после замълчах. Чувствах се ужасно. Това, че се бях озовал в света на стария човек, сред неговите вещи, събуди много жив спомен за него: сънната атмосфера в онази зала, сякаш бяхме под вода, ръждивочервеното кадифе, богатата украса и тишината.

— Радвам се, че не е бил сам — каза Хоуби. — Това би му се сторило ужасно.

Сключи пръсти около пръстена, вдигна юмрук към устата си и ме изгледа.

— Божичко, ти си съвсем хлапе, нали? — каза после.

Усмихнах се смутено, не знаех как да реагирам.

— Извинявай — каза той с по-делови тон, явно целящ да ме успокои. — Работата е там… знам, че е било страшно. Тялото му… — той сякаш не намираше подходящите думи — преди да те повикат, обикновено ги почистват, доколкото могат, после те предупреждават, че няма да е приятно — което, естествено, ти е ясно, но… та така. Няма как да си подготвен за такова нещо. Преди няколко години в магазина ни попадна една поредица от снимки на Матю Брейди — снимки от Гражданската война, толкова ужасни сцени, че ни беше трудно да ги продадем.

Мълчах. Нямах обичая да участвам в разговорите на възрастните, освен с „да“ и „не“, ако ме питаха, но сега слушах, застинал на мястото си. Един приятел на майка ми, Марк, който беше лекар, бе повикан да идентифицира тялото й, но никой не ми беше казвал кой знае какво по този въпрос.

— Спомням си, че съм чел навремето за един войник, не знам, май беше при Шайлоу 34 34 Край Шайлоу в Югоизточен Тенеси се разиграва една от най-тежките битки от Гражданската война, считана за най-кървавата в историята на страната до този момент, завършила с поражение за армията на Конфедерацията. — Б.пр. — говореше ми, но като че ли вниманието му не беше насочено изцяло към мен. — Или Гетисбърг? Войникът дотолкова се побъркал от преживения шок, че започнал да погребва птички и катерици на бойното поле. Много дребни животни също били загинали в престрелките. Имало много мънички гробове.

— При Шайлоу загинали 24 000 души за два дни — изтърсих аз.

Очите му стреснато се спряха върху мен.

— И 50 000 при Гетисбърг. Заради новите оръжия. Куршумите „Миние“ и винтовките с пълнител. Затова броят на труповете бил толкова голям. В Америка до Първата световна война се е водела окопна война. Повечето хора не го знаят.

Беше ми ясно, че той не знае как да реагира.

— Интересуваш се от Гражданската война, така ли? — каза той, след като помълча, за да обмисли думите си.

— Ъъъ… да — отвърнах рязко. — Донякъде.

Знаех много за артилерията на Съюза, защото бях писал доклад на тази тема, толкова наблъскан с факти и технически подробности, че учителят ме накара да го напиша отново, а знаех и за снимките, които Брейди бе правил на убитите при Антийтъм: бях ги виждал онлайн, млади момчета с изцъклени очи и почернели от кръв усти и носове. — В училище се занимавахме шест седмици с Линкълн.

— Брейди е имал фотографско ателие недалеч оттук. Виждал ли си го?

— Не.

Някаква хваната за миг мисъл се канеше да изплува на повърхността на съзнанието ми — нещо много важно и необлечено с думи, събудено от споменаването на онези войници с безизразни лица. Но сега всичко бе изчезнало освен образът — мъртви момчета с разперени крака и ръце, вперили очи в небето.

Последвалото мълчание беше особено мъчително. Никой от нас не знаеше как да продължи. Най-сетне Хоуби отпусна крака, после ги кръстоса отново.

— Исках да кажа… извинявай. Че те разпитвам така настоятелно — допълни той със затихващ глас.

Не знаех къде да се дяна от неудобство. Идвайки към тази част на града, бях така изпълнен с любопитство, че бях пропуснал да предвидя възможността да ми бъдат задавани въпроси.

— Знам, че трябва да ти е трудно да говориш за това. Само че… не предполагах…

Обувките ми. Интересно защо никога не се бях вглеждал в обувките си. В ожулените им носове. В разнищените връзки. „Ще отидем до «Блумингдейлс» в събота и ще ти купя нови.“ Само че това така и не се бе случило.

— Не искам да ти припомням отново станалото. И все пак… той беше ли в съзнание?

— Да. Донякъде. Искам да кажа… — неговото напрегнато, тревожно лице събуди у мен някакво желание да изръся куп неща, които не бе необходимо той да знае, а и не беше редно да описвам — разпилени вътрешности, онези грозни, повтарящи се сцени, които разкъсваха потока на мислите ми дори когато бях буден.

Портрети в тъмни цветове, порцеланови шпаньоли на полицата над камината, златното махало на часовника се люлее — тик-так, тик-так.