Дона Тарт - Щиглецът

Плъзнах пръст по шарките на покривката.

— Аз…

— Извинявай. Сигурно това не е най-подходящата тема за разговор.

— Не, не — казах припряно; всъщност за мен беше голямо облекчение да чуя някой да говори открито, при това добре информирано, на тема, която повечето хора около мен избягваха особено старателно. — Не става дума за това. Просто…

— Да?

— Питах се… Как е успяла да излезе?

— Ами имала е късмет. Била затрупана под разни отломки — пожарникарите нямало да я открият, ако едно от кучетата им не ги насочило. Успели да се промъкнат донякъде, вдигнали една носеща греда с крик… знаеш ли, има още едно удивително нещо, тя била в съзнание, говорела с тях през цялото време, макар че сега не си спомня нищо от това. Чудото е, че са успели да я измъкнат, преди да бъде издадена заповед за напускане на сградата… а колко дълго беше в безсъзнание ти?

— Не помня.

— Е, късметлия си. Ако е трябвало да напуснат и да я оставят там, все още затрупана — както, доколкото знам, е станало с много хора… охо, готови сме — допълни той, когато чайникът засвири.

Чинията, която постави пред мен, не съдържаше нещо особено привлекателно на вид — някаква пухкава жълтеникава смес, запечена върху филии. Но миришеше приятно. Опитах предпазливо — беше топено сирене, с нарязани на ситно домати, черен пипер и разни други неща, които не успях да идентифицирам, но вкусът беше великолепен.

— Извинете, какво точно е това? — казах, отхапвайки отново внимателно от филията.

Той доби смутено изражение.

— Ами всъщност няма някакво специално име.

— Чудесно е — казах, забелязвайки с учудване колко бях гладен. Понякога, в зимните неделни вечери, майка ми запичаше филийки със сирене, които бяха много подобни на вкус.

— Обичаш ли сирене? Трябваше да се сетя да те попитам.

Кимнах, устата ми беше прекалено пълна, за да отговоря.

Макар че госпожа Барбър постоянно ми предлагаше сладолед и сладкиши, кой знае защо изпитвах чувството, че не съм се хранил нормално от деня, когато загина майка ми; най-малкото не бях ял такива неща, които бяха нормални за нас — ядяхме запържени зеленчуци с месо, бъркани яйца или замразени макарони със сирене, а аз седях на сгъваемата кухненска стълбичка и й разказвах как е минал денят ми.

Докато се хранех, Хоуби седеше от другата страна на масата, подпрял брадичка на големите си бели ръце.

— В какво те бива най-много? — попита той внезапно. — Спорт?

— Моля?

— От какво се интересуваш? Разни спортни игри, такива неща?

— Ами… — от видеоигри. Като Age of Conquest, Yakuza Freakout , нали разбирате?

Той изглеждаше озадачен.

— Ами в училище? Кои предмети предпочиташ?

— Струва ми се, история. И английски — допълних, когато той не каза нищо. — Но през следващите шест седмици часовете по английски ще са много досадни — прекъснахме литературата, върнахме се към граматиката и сега се занимаваме с анализ на изречения.

— Литература? Английска или американска?

— Американска. Тъкмо сега се занимаваме с нея, по-скоро досега се занимавахме. Тази година изучаваме и американска история. Но напоследък беше доста скучно. Тъкмо приключваме с Голямата депресия, но когато стигнем до Втората световна война, ще стане по-интересно.

Това беше най-приятният разговор, който бях водил от доста време насам. Задаваше ми куп интересни въпроси, например какво съм чел от изучаваните по литература неща, и по какво се различава прогимназията от началното училище; кой предмет ме затруднява най-много (испански) и кой исторически период ми е най-интересен (не бях сигурен, интересно ми беше всичко с изключение на Юджин Дебс и историята на профсъюзното движение, на която бяхме отделили прекалено много време), и какъв бих искал да стана, когато порасна? (нямах представа) — съвсем обичайни въпроси, но независимо от това ми беше приятно да разговарям с възрастен, който като че ли проявяваше към мен интерес, който не беше свързан със сполетялото ме нещастие, не се опитваше да изкопчи някаква свързана с това информация и не се ориентираше по списък, озаглавен „За какво да говорим с травматизирани деца“.

Бяхме преминали към писателите — от Т. Х. Уайт и Толкин до Едгар Алан По, друг мой любимец.

— Баща ми казва, че По бил втора категория писател — казах аз. — Че бил нещо като Винсънт Прайс 35 35 Винсънт Прайс (1911-1993) — американски актьор, най-известен с ролите си в редица второстепенни филми на ужаса. — Б.пр. на американската литература. Но аз мисля, че не е честно да се говори така.