Дона Тарт - Щиглецът

— Наистина не е — каза сериозно Хоуби, наливайки си чай. — Дори да не харесваш По, той все пак е измислил криминалния жанр. И научната фантастика. В известен смисъл е предвидил в съчиненията си немалка част от двайсети век. Искам да кажа — честно казано, не го харесвам вече толкова, колкото го харесвах като момче, но дори да не го харесва, човек не може да го отхвърля като някакъв ексцентрик.

— А баща ми постъпваше именно така. Ходеше насам-натам и рецитираше „Анабел Ли“ с идиотски маниер, само за да ме вбеси. Защото знаеше, че харесвам стихотворението.

— В такъв случай баща ти е писател, така ли?

— Не — не разбирах откъде му бе дошло на ум подобно нещо. — Актьор е. Или по-скоро беше.

Преди да се родя, беше участвал с епизодични роли в няколко телевизионни сериала — нито веднъж не бе изпълнявал главна роля, а например на някой разглезен плейбой-приятел на главния герой, или на неговия корумпиран бизнес-партньор, когото убиват.

— Дали не съм чувал за него?

— Не. Сега вече работи като чиновник. Или поне това работеше.

— А сега какво прави? — попита Хоуби. Беше сложил пръстена на малкия си пръст и от време на време го въртеше с палеца и показалеца на другата си ръка, сякаш за да се убеди, че е още на мястото си.

— Кой знае? Той ни напусна.

За мое учудване той се разсмя.

— Отървали сте се, а?

— Ами… — свих рамене, — не знам. Понякога не беше лош. Гледахме заедно спортни предавания и полицейски сериали, и той ми разказваше как постигат специалните ефекти, с кръвта, и подобни неща. Но има и… е, не знам. Например понякога идваше да ме вземе от училище пиян — всъщност не бях споделял това нито с Дейв, психиатъра, нито с госпожа Суонсън, нито с който и да било друг. — Не смеех да кажа на майка ми, но накрая й каза майката на мой съученик. А после… — беше дълга история, чувствах се притеснен, искаше ми се да я претупам набързо — му счупиха ръката в някакъв бар, сбил се с някого, имало някакъв бар, в който обичал да ходи всеки ден, само че ние не знаехме, на нас казваше, че работел до късно, имаше цял куп приятели, които ние не познавахме, те му пращаха картички, когато ходеха на почивка по разни места като Вирджинските острови, на домашния ни адрес, разбирате ли? По този начин разбрахме цялата история, мама се опита да го накара да ходи на срещите на „Анонимни алкохолици“, но той отказа. Понякога портиерите идваха в коридора пред апартамента ни и нарочно вдигаха шум, разбирате ли — за да знае той, че са там. За да не изгуби контрол над себе си.

— Да не изгуби контрол ли?

— Често имаше крясъци, такива неща. Крещеше най-вече той. Та… — съзнавах притеснено, че казвам повече, отколкото имах намерение да кажа, — в повечето случай той вдигаше шум. Например… о, не знам, например когато трябваше да стои с мен, защото майка ми имаше работа. Винаги беше в много лошо настроение. Нямах право да го заговарям, когато гледаше новини и спорт, това беше закон. Искам да кажа… — замълчах потиснато, преценявайки, че съм се оплел. — Така или иначе, мина много време оттогава.

Хоуби се облегна на стола си и ме загледа: едър, затворен, предпазлив човек, макар сините му очи да бяха неприкрито тревожни като на малко момче.

— А сега? — попита той. — Харесваш ли хората, при които живееш?

— Ами… — помълчах с пълна уста, чудейки се как да опиша семейство Барбър. — Симпатични хора са според мен.

— Радвам се. Разбира се, не мога да твърдя, че познавам Саманта Барбър, макар да съм работил за семейството й преди. Има усет.

Когато чух думите му, престанах да се храня.

— Познавате семейство Барбър?

— Него не. Само нея. Майка й беше сериозен колекционер — но доколкото разбирам, е завещала всичко на брата, заради някаква семейна разправия. Уелти щеше да може да ти разкаже повече за тези неща. Не че обичаше да клюкарства — допълни той припряно. — Уелти беше много дискретен, затваряше си устата, но хората обичаха да споделят с него, беше такъв човек, нали разбираш? Непознати хора изливаха душата си пред него — клиенти, хора, които едва познаваше, но той беше от хората, с които ти се иска да поговориш за грижите си.

— Но да — той скръсти ръце, — всички търговци на произведения на изкуството и антиквари в Ню Йорк познават Саманта Барбър. Моминското й име е Ван дер Плейн. Не купува много скъпи неща, макар че Уелти я бе виждал по търгове сегиз-тогиз, но със сигурност притежава някои красиви вещи.

— А откъде знаете, че живея със семейство Барбър?