Дона Тарт - Щиглецът

— Тексас ? — повторих, след миг зашеметено мълчание.

— Опасявам се, да.

— Кога?

— Вдругиден.

— Не!

Хоуби изкриви лице — леко трепване, което изчезна в мига, когато го забелязах.

— Да, аз приготвях нещата й за път — каза той с бодър глас, противоречащ на неволния проблясък на мъка, който си бе позволил. — Идваха постоянно хора, нейни приятели от училище — всъщност днес е първият ни по-спокоен ден от доста време. Беше много натоварена седмица.

— А кога ще се върне?

— Ами… ще остане там доста време. Всъщност Маргарет ще я отведе да живее при нея.

— Завинаги?

— О, не! Не завинаги — каза той с тон, който ме накара да разбера, че е имал предвид именно завинаги. — Нали не напуска планетата — допълни той, като видя изражението ми. — Аз със сигурност ще ходя там да я виждам. А и тя сигурно ще идва тук да ми гостува.

— Но… — имах чувството, че таванът е рухнал върху мен. — Мислех, че тя живее тук. С вас.

— Е, така беше. Досега. Но аз съм сигурен, че там тя ще се чувства много по-добре — каза той доста неубедително. — За всички промяната е много голяма, но вярвам, че в крайна сметка всичко ще е за добро.

Беше очевидно, че не вярва на нито една дума от онова, което говореше.

— Но защо да не може да остане тук?

Хоуби въздъхна.

— Маргарет е полусестра на Уелти — каза той. — Другата му полусестра. Тя е най-близката роднина на Пипа. Така или иначе, й е кръвна роднина, а аз не съм. Тя смята, че Пипа ще се чувства по-добре в Тексас сега, когато вече е достатъчно добре, за да може да пътува.

— Не бих искал да живея в Тексас — казах слисан. — Там е много горещо.

— Аз мисля освен това, че лекарите там не са толкова добри, колкото тук — каза Хоуби, бършейки ръце. — Маргарет и аз сме на различно мнение по този въпрос.

После седна и впери поглед в мен.

— Очилата ти — каза той. — Харесват ми.

— Благодаря.

Не ми се искаше да говорим за новите ми очила — неприятно развитие на събитията, макар действително да ми помагаха да виждам по-добре. Госпожа Барбър ми избра рамки в оптиката „Е. Б. Мейровиц“, когато не успях да покрия изискванията в теста за добро зрение, направен от училищната медицинска сестра. Бяха кръгли, рогови, малко прекалено скъпи, малко по-подходящи за по-зрял човек, и възрастните около мен особено много се стараеха да ме уверяват колко ми отиват.

— Как вървят нещата в Горен Манхатън? — попита Хоуби. — Нямаш представа какво вълнение предизвика посещението ти. Всъщност аз дори се канех сам да дойда да те видя. Единственото, което ме задържа, беше нежеланието ми да оставям Пипа сама, тъй като и без това скоро ще си тръгне. Разбираш ли, всичко стана много бързо. Тази история с Маргарет. Тя е като баща си, стария господин Блакуел — набие ли си нещо в главата, се захваща с него и това е.

— А той също ли ще отиде в Тексас? Козмо?

— О, не — той ще се чувства по-добре тук. Живял е в тази къща, откакто беше на месец и половина.

— Няма ли да тъгува?

— Надявам се, че не. Е… честно казано, тя ще му липсва. Ние двамата с Козмо се разбираме доста добре, но той е ужасно потиснат, откакто Уелти загина. Беше всъщност куче на Уелти, отскоро се привърза към Пипа. Уелти винаги е имал такива дребни териери, които нямат особена слабост към деца, разбираш ли — Чеси, майката на Козмо, беше същинска напаст.

— Но защо Пипа трябва да се пренесе да живее там?

— Ами — започна той, потривайки едното си око, — това е единственото смислено наглед решение. Маргарет е най-близката й роднина. Макар че Маргарет и Уелти практически не си говореха, докато Уелти беше жив — не и през последните години, така или иначе.

— А защо?

— Ами… — беше ясно, че не му се иска да обяснява. — Много е сложно. Разбираш ли, Маргарет изобщо не понасяше майката на Пипа.

Точно когато казваше това, една висока, остроноса, уверена в себе си жена влезе в стаята — на години ми приличаше на сравнително млада баба, чертите й бяха фини, патрициански, но хищни, посивяващата й коса имаше цвета на ръждясало желязо. Костюмът и обувките й ми напомниха на госпожа Барбър, само че бяха в цвят, който госпожа Барбър никога не би носила: жълтозеленикав.

Тя ме погледна; после погледна Хоуби и попита с хладен тон:

— Какво е това?

Хоуби въздъхна шумно; изглеждаше раздразнен.

— Не се безпокой, Маргарет. Това е момчето, което е било с Уелти, когато той загина.

Жената ме погледна над очилата си със стъкла-половинки — и изведнъж се засмя рязко, високо, смутено.