Дона Тарт - Щиглецът

— О, здравей — каза тя, с внезапно избликнала любезност, и протегна към мен сухите си, червени ръце, обсипани с пръстени. — Аз съм Маргарет Блакуел Пиърс. Сестрата на Уелти. Всъщност полусестра — поправи се тя и хвърли поглед над рамото ми към Хоуби, когато видя повдигнатите ми вежди да се отпускат. — Разбираш ли, ние с Уелти имахме един баща. Майка ми беше Сузи Делафийлд.

Произнесе името така, сякаш се очакваше то да означава нещо за мен. Погледнах към Хоуби, за да преценя какво мисли той. Тя забеляза, че го погледнах, и също хвърли остър поглед към него, преди да насочи вниманието си — цялата искряща от добронамереност — обратно към мен.

— Какво очарователно малко момче си ти — каза ми тя. Дългият й нос беше малко порозовял на върха. — Ужасно се радвам да се запознаем. Джеймс и Пипа ми разказваха за посещението ти — наистина извънредно необичайно . Всички много се вълнувахме. Освен това — тя стисна ръката ми в своята — аз трябва да ти благодаря от все сърце, задето ми върна пръстена на дядо ми. За мен това означава много.

На нея ? Отново погледнах объркано към Хоуби.

— Би означавало много и за баща ми — имаше нещо обмислено, отрепетирано в нейната дружелюбност („лее очарование с кофи“, би казал господин Барбър); и все пак медночервената й коса и приликата с господин Блакуел и Пипа ме привличаха въпреки волята ми. — Знаеш как е бил изгубен навремето, нали?

Чайникът засвири.

— Искаш ли чай, Маргарет? — попита Хоуби.

— Да, моля — каза тя енергично. — С лимон и мед. И една капка скоч — после, с по-дружелюбен тон, се обърна към мен: — Ужасно съжалявам, но се опасявам, че имаме работа, която е само за възрастни. Скоро трябва да се видим с адвоката — веднага щом пристигне медицинската сестра, която се грижи за Пипа.

Хоуби се покашля.

— Не виждам нищо лошо в това…

— Може ли да отида да я видя? — попитах, прекалено нетърпелив, за да го чакам да довърши думите си.

— Разбира се — каза Хоуби бързо, преди леля Маргарет да успее да се намеси — и ловко се извърна, избягвайки ядосания й поглед. — Помниш пътя, нали? Ето, оттук направо.

Първото, което тя ми каза, беше:

— Моля те, би ли изключил лампата?

Седеше, облегната на възглавници, в леглото, със слушалките на айпода в ушите, и се оглеждаше, заслепена и объркана, в светлината на лампата на тавана.

Изключих я. Стаята изглеждаше по-празна, край стените бяха натрупани кашони. Лек пролетен дъждец почукваше по прозорците; отвън, в тъмния двор, бледият силует на една цъфнала круша, чиито бели цветове я обгръщаха като кипнала пяна, се очертаваше на фона на влажните тухли.

— Здравей — каза тя и стисна малко по-здраво ръцете си, отпуснати върху завивката.

— Здравей — отвърнах, обзет от желание гласът ми да не звучеше толкова смутено.

— Знаех, че си ти! Чух те да говориш в кухнята!

— Така ли? Откъде разбра, че съм аз?

— Нали съм музикант? Имам много остър слух.

Когато очите ми привикнаха към мрака, забелязах, че тя вече не изглежда толкова крехка, колкото при предишното ми посещение. Косата й беше пораснала малко, скобите бяха извадени, макар че нагърчените очертания на раната все още се виждаха.

— Как се чувстваш? — попитах.

Тя се усмихна.

— Спи ми се — сънят се просмукваше в гласа й, хрипкав, със скрита сладост. — Имаш ли нещо против да ги ползваме заедно?

— Да ползваме кое?

Тя извърна глава, измъкна една от слушалките, и ми я подаде.

— Чуй това.

Седнах до нея на леглото и поставих слушалката в ухото си; зазвъняха ефирни хармонии, безплътни, настоятелни като радиосигнал, долитащ от Рая.

Спогледахме се.

— Какво е това? — попитах.

— Амиии… — тя хвърли поглед към айпода — Палестрина.

— О!

Всъщност ми беше все едно какво е. Слушах тази музика заради дъждовната светлина, заради бялото дърво зад прозореца, заради гръмотевиците, заради нея.

Мълчанието между нас беше едновременно странно и изпълнено с щастие, бяхме свързани с кабела и звънтящите, високи, крехки като лед гласове.

— Не е необходимо да говориш — каза тя, — ако не ти се говори — клепачите й натежаваха, сънливият й глас звучеше така, сякаш споделяше тайна. — Хората постоянно искат да говорят, но аз обичам да мълча.

— Плакала ли си? — попитах, след като я погледнах по-отблизо.

— Не. Е, всъщност съвсем мъничко.

Седяхме, без да казваме нищо, и не се чувствахме глупаво или неловко.

— Трябва да замина — каза тя след малко. — Знаеш ли?