Дона Тарт - Щиглецът

— Но да оставим това — каза той и вдигна очи, продължавайки с различен тон: — Ти каза, че искаш да разгледаш работилницата. Искаш ли да слезем долу?

— Да, моля — отвърнах. — Би било страхотно.

Когато го открих там долу, зает с един обърнат с краката нагоре стол, той се изправи, протегна се и каза, че му е време за почивка, но аз всъщност съвсем не исках да се качвам горе — работилницата беше такова магическо място: истинска пещера, пълна със съкровища, по-голяма отвътре, отколкото изглеждаше отвън, със светлината, процеждаща се през високо разположените прозорци, резбите и загадъчните, филигранни сечива, чиито имена не знаех, с острата, вълнуваща миризма на лак и восък. Дори столът, по който той работеше — предните му крака бяха кози, с разцепени копита — ми изглеждаше не толкова като мебел, колкото като някаква омагьосана твар, сякаш той можеше внезапно да се изправи, да скочи от дърводелския тезгях и да заподскача надолу по улицата.

Хоуби се пресегна за престилката си и я надяна отново. Макар че бе толкова кротък и добродушен, телосложението му беше на човек, който си изкарва прехраната с пренасяне на хладилници и товарене на камиони.

— И така — каза той, водейки ме надолу. — Това е „магазинът зад магазина“.

— Моля?

Той се засмя.

— Така нареченият arriere-boutique 46 46 (фр.) заден магазин — Б.пр. . Онова, което виждат клиентите, е подредената сцена — фасадата, предназначена за публиката — но тук, долу, се върши важната работа.

— Ясно — казах, загледан в лабиринта, който се виждаше от стълбите — светло дърво с цвят на мед, тъмно дърво като разляна меласа, проблясъци на месинг, позлата и сребро в слабата светлина. Също като в Ноевия ковчег, мебелите бяха подредени по видове — столове при столове, дивани при дивани; часовници при часовници, а срещу тях бяха стройните редици на бюрата, шкафовете и гардеробите. В средата масите за хранене оформяха тесни пътечки, като в лабиринт, през които човек трябваше да се промъква предпазливо. На стената в дъното на помещението много потъмнели огледала, окачени рамка до рамка, излъчваха сребриста светлина, напомняща на старинни бални зали и салони, озарени от светлината на свещи.

Хоуби погледна назад, към мен. Беше му ясно колко ми е приятно тук.

— Харесваш ли старинни вещи?

Кимнах — така е, харесвам старинни вещи, макар дотогава да не бях осъзнавал това.

— В такъв случай трябва да ти е интересно при семейство Барбър. Мисля, че някои от техните вещи от епохата на кралица Ан и мебелите „чипъндейл“ не са по-лоши от това, което можеш да видиш в някой музей.

— Така е — отвърнах колебливо. — Но тук е по-различно. По-приятно — допълних, за да поясня.

— В какъв смисъл?

— Искам да кажа… — стиснах силно клепачи, опитвайки се да събера мислите си, — тук долу е прекрасно, това, че има толкова много столове при други столове… вижда се характерът им, разбирате ли? Искам да кажа, това, че един е… — не намирах подходяща дума — ами някак глуповат, но в приятен, симпатичен смисъл. А другият е някак нервен, с тези дълги, тънки крака…

— Имаш добър усет за мебели.

— Ами… — комплиментите ме притесняваха, никога не знаех как да реагирам, можех единствено да се правя, че не съм ги чул — когато са подредени един до друг, ти става ясно как са били направени. У семейство Барбър — не бях наясно как да изясня мисълта си — ами не знам, но там подредбата ми напомня на онези сцени с препарираните животни в природонаучния музей.

Когато Хоуби се разсмиваше, мрачното му, угрижено изражение изчезваше; добросърдечието му ставаше осезаемо, излъчваше се на вълни от него.

— Не, наистина е така — продължих, решен да упорствам и да обясня какво имам предвид. — Така, както тя ги е подредила — една отделна маса с лампа на нея, и всичко аранжирано така, че не бива да се мести — прилича ми на онези диорами, които поставят около някой як или нещо подобно, за да покажат естествения му хабитат. Хубаво е, но, разбирате ли… — посочих към столовете, подредени край стената — този е като арфа, другият като лъжица, а този… — направих жест, наподобявайки линията на стола.

— С облегалка като щит. Въпреки че, трябва да ти кажа, най-хубавият му детайл са пискюлите на подлакътниците. Може би не го осъзнаваш — каза той, преди да започна да разпитвам за подлакътниците, — но за теб възможността да виждаш всеки ден около себе си нейните мебели е своеобразно възпитание — да ги виждаш в различна светлина, да можеш да плъзнеш ръка по тях, когато пожелаеш — той дъхна върху стъклата на очилата си и ги избърса с едно ъгълче на престилката. — Не трябва ли вече да се прибираш?