Дона Тарт - Щиглецът

— Как се научихте да правите всичко това? — попитах след кратко, смутено мълчание.

Той се засмя.

— По същия начин, по който се учиш ти сега! Навъртах се наоколо и наблюдавах. Помагах с по нещо.

— Уелти ли ви научи?

— О, не. Той разбираше от тези неща — знаеше как се правят. Ако си в този бизнес, трябва да го разбираш. Имаше много набито око и често прескачах да го доведа, ако ми трябваше второ мнение. Но преди да му стана съдружник, той обикновено ми прехвърляше предмети, подлежащи на реставрация. Тази работа отнема много време — изисква определена умствена нагласа, а той нямаше нито необходимия темперамент, нито достатъчно физическа издръжливост. Подчертано предпочиташе да се занимава с покупките — нали разбираш, да обикаля търговете — или да седи в магазина и да бъбри с клиентите. Всеки следобед към пет се качвах горе да пием чай. „Изтерзан от мрачните подземия“ 52 52 „Тъй както робът към смъртта върви, изтерзан от мрачните подземия“, цитат от „Танатопсис“, стихотворение от Уилям Кълън Брайънт (1794-1878). — Б.пр. . Долу беше действително доста неприятно в онези някогашни дни, навсякъде влага и плесен. Когато дойдох да работя за Уелти — той се засмя, — за него работеше един старец на име Абнър Мосбанк. Краката не го държаха, пръстите му бяха разкривени от артрит, виждаше с мъка. Отнемаше му около година да реставрира един предмет. Но аз не се намесвах, гледах го как работи. Беше като хирург. Не ми даваше да задавам въпроси. Държеше на пълно мълчание. Но пък знаеше абсолютно всичко — можеше да върши неща, които другите не умееха или пък вече не се интересуваха да изучат — съдбата на нашия занаят виси на косъм, и става все по-зле с всяко ново поколение.

— А баща ви никога ли не ви върна припечелените пари?

Той се засмя сърдечно.

— Нито цент! Така и не размени дори една дума с мен след това. Беше зъл дърт проклетник — почина на място от сърдечен удар, в мига, когато уволнявал един от най-старите си служители. Надали би могъл да видиш по-малко хора на нечие погребение. Три черни чадъра в лапавицата. Няма как да не се сетиш за Ебинизър Скрудж.

— А вие не се върнахте в колежа, така ли?

— Не. Нямах желание. Бях открил работата, с която исках да се занимавам. Така че — той опря двете си ръце отзад на кръста си и пак се протегна; с това сако с излинели лакти, раздърпано и малко мръсно, приличаше на добродушен коняр, упътил се към конюшните — поуката от тази история е: кой знае накъде ще тръгнеш след това?

— След кое?

Той се засмя и каза:

— След ваканцията на яхтата — после се обърна към лавицата, на която бурканчетата с пигменти бяха подредени като лекарства в аптека: кафеникавоземлисти, отровнозелени, стрити на прах въглени и пепел от кости. — Може за теб това да е повратният момент. Морето действа така на някои хора.

— Анди страда от морска болест. Когато е на борда, носи със себе си плик, в който да повръща.

— Е… — той посегна към едно бурканче с боя от сажди, — да си призная, мен морето никога не ме е вълнувало. Когато бях малък — четях „Балада за стария моряк“ с онези илюстрации на Доре — не, от океана ме побиват тръпки, но пък аз никога не съм тръгвал на такова приключение, каквото предстои на теб. Човек никога не знае. Защото — смръщил чело, той изтърси с потупване малко мека, черна прах на палитрата си — аз пък никога не съм предполагал, че старите мебели на госпожа Де Пейстър ще решат моето бъдеще. Може да те впечатлят раците-пустинници и да решиш да следваш морска биология. А може да решиш да строиш яхти, или пък да станеш художник-маринист, или да напишеш книга, разкриваща окончателната истина около потопяването на „Лузитания“ 53 53 Британски презокеански кораб, за кратко време оглавявал класацията за най-голям кораб на света. През 1915 — потопен с торпедо, изстреляно от немска подводница, загиват 1198 души от пътниците и екипажа. — Б.пр. .

— Може — отвърнах с ръце зад гърба. Но не посмях да облека истинските си надежди в думи. Дори мисълта за това направо ме караше да се разтрепервам. Защото работата бе там: Китси и Тоди се държаха много, много по-мило с мен, като че ли някой се бе погрижил да поговори с тях; бях забелязвал и погледи, дискретни реплики, разменени между господин и госпожа Барбър, които будеха у мен надежди — и повече от надежди. Всъщност Анди бе този, който ме насочи към тази мисъл.

— Те мислят, че присъствието ти ми се отразява добре — бе казал той преди няколко дни, когато се прибирахме от училище. — Че успяваш да ме измъкнеш от черупката ми и че ставам по-общителен. Струва ми се, че може да обявят решението си пред семейството, когато отидем в Мейн.