Дона Тарт - Щиглецът

— Какво решение?

— Не ставай глупав. Привързали са се към теб — особено мама. Но татко също. Мисля си, че може би искат да останеш при нас за постоянно.

Прибирах се с автобуса, малко сънлив, полюшвах се напред-назад на удобната седалка и гледах как прелитат покрай мен влажните съботни улици. Когато влязох в апартамента — премръзнал, защото бях вървял под дъжда — Китси дотича в антрето и ме зяпна с широко отворени очи, като хипнотизирана, като че ли бях щраус, влязъл по погрешка в апартамента. После, след няколко безмълвни секунди, тя хукна обратно към дневната с шляпащи по паркета сандали и извика:

— Мамо! Той е тук!

Госпожа Барбър се появи.

— Здравей, Тио — каза тя. — Беше съвършено спокойна, но в поведението й забелязвах някаква принуденост, макар да не бях в състояние да я определя точно. — Влез, очаква те изненада.

Последвах я в кабинета на господин Барбър, потънал в мрак през този облачен следобед, където морските карти в рамки и стичащите се по стъклата дъждовни струи приличаха на театрален декор, представляващ каюта на кораб в бурно море. В другия край на стаята някакъв силует се изправи от едно кожено кресло.

— Здравей, приятелче — каза той. — Отдавна не сме се виждали.

Стоях вцепенен на прага. Разпознах безпогрешно гласа — беше баща ми.

Той пристъпи напред в слабата светлина, влизаща през прозорците. Нямаше съмнение, беше той, макар че се бе променил в сравнение с последния път, когато го бях видял: беше понапълнял, загорял, с подпухнало лице, нов костюм и подстриган като барман от някое заведение в центъра на града. Потресен, погледнах към госпожа Барбър, а тя ми се усмихна ободряващо, но безпомощно, сякаш казваше: „Разбирам, но какво мога да направя?“

Докато стоях, лишен от дар слово от шока, друга фигура се изправи и се промуши напред, заставайки пред баща ми.

— Здравей, аз съм Ксандра — чух гърлен глас.

Видях пред себе си странна жена, загоряла, с много спортна фигура: безизразни сиви очи, меднозлатиста кожа с много бръчки, със събрани навътре зъби с пролука между двата предни. Макар че беше по-възрастна от майка ми, или поне изглеждаше по-възрастна, беше облечена по начин, подходящ за по-млада жена: червени сандали с платформи, джинси с ниска талия, широк колан и купища златни бижута. Косата й, с цвят на карамелизирана слама, беше много права и цъфтеше по краищата; тя дъвчеше дъвка и миришеше силно на „Джуси Фрут“.

— Ксандра с „Кс“ — подчерта тя хрипкаво. Очите й бяха ясни и безцветни, заобиколени със сплъстени като бодли мигли, оцветени с тъмна спирала, погледът й беше самоуверен, властен, нетрепващ. — А не Сандра. И, Бог ми е свидетел, в никакъв случай Санди. Често ми се случва да ми кажат така, и тогава побеснявам.

Докато говореше, удивлението ми нарастваше. Просто не бях в състояние да осмисля присъствието й: дрезгавия глас на човек, който пие редовно, мускулестите ръце, китайския йероглиф, татуиран на големия пръст на крака й; дългите, квадратни нокти на пръстите с подчертаните бели връхчета; обиците с формата на морски звезди.

— Ъъъ, ние пристигнахме на „Ла Гуардия“ преди два часа — каза баща ми, покашляйки се, като че ли това обясняваше всичко.

Нима баща ми ни беше оставил заради тази жена? Потресен, аз отново погледнах към госпожа Барбър — но установих, че тя беше изчезнала.

— Тио, аз приключих с Лас Вегас — каза баща ми, загледан някъде над главата ми. Все още бе съхранил овладяния, уверен глас, който дължеше на актьорския си опит, но макар тонът му да беше авторитетен както винаги, ми беше ясно, че той се чувства не по-малко неловко от мен. — Предполагам, че трябваше да се обадим, но си казах, че ще е по-лесно направо да дойдем да те вземем.

— Да ме вземете ли? — повторих след дълго мълчание.

— Кажи му, Лари — каза Ксандра, а после се обърна към мен: — Би трябвало да се гордееш с твоето татенце. Спря да пие. Колко дни вече сме трезвени? Петдесет и един? При това се справи сам — изобщо не е влизал в клиника — прочисти се на дивана с кошница шоколадови яйца и шишенце „Валиум“.

Тъй като се чувствах толкова неудобно, че не исках да гледам нито нея, нито баща си, погледнах обратно към вратата — и видях Китси Барбър; застанала в коридора, тя слушаше всичко с ококорени очи.

— Защото, искам да кажа, аз просто не бях готова да приема такова нещо — заяви Ксандра с тон, който подсказваше, че моята майка е приемала и окуражавала алкохолизма на баща ми. — Искам да кажа — моята майка беше такъв впиянчен боклук, че можеше да повърне в чашата си с „Канейдиън Клъб“ и после да я изпие въпреки това. И една вечер му викам: Лари, няма да ти кажа „недей да пиеш никога вече“, пък и честно казано, мисля, че „Анонимни алкохолици“ е вече прекалено, защото проблемът ти не е толкова сериозен…