Дона Тарт - Щиглецът

— Какво… — казах, докато той ме прегръщаше, а после, обръщайки се към служителя на хотела, който се насочваше целеустремено към нас: — Не, всичко е наред.

— Виждате ли? Защо трябваше да чакам? Защо да чакам? — каза гневно Борис, размахвайки ръка към служителя, който се беше заковал на място и се взираше в нас. — Нали ви казах? Казах ви, че знам къде е стаята му! Как да знам, ако не ми е приятел? — После, към мен: — Не разбирам за какво е този цирк. Смешно! Стоя си там цяла вечност, а на рецепцията — никой. Никой! Пустинята Сахара! — хвърли яростен поглед към служителя. — Чаках, чаках. Позвъних! После, тъкмо тръгнах нагоре — „чакайте, чакайте, господине“ — това с лигаво, бебешко гласче — върнете се — и ето ти го, хуква подир мен…

— Благодаря — казах на служителя, или по-скоро на гърба му, тъй като, след като бе гледал известно време ту мен, ту Борис, едновременно учудено и ядосано, той се бе обърнал и си бе тръгнал, без да каже дума. — Много ви благодаря. Наистина! — подвикнах по коридора след него; добре беше да се знае, че спират хората, които хукват несъпроводени по стълбите.

— Няма защо, господине — той не си даде труда да се обърне. — Весела Коледа.

— Ще ме пуснеш ли да вляза? — попита Борис, когато вратите на асансьора най-сетне се затвориха и ние останахме сами. — Или ще си стоим тук и ще се гледаме нежно?

Миришеше лошо, като че ли не се беше къпал с дни, изражението му беше едновременно леко презрително и изключително самодоволно.

— Аз… — сърцето ми биеше силно, отново започваше да ми се гади — да, разбира се, влез за минута.

— Минута? — огледа ме пренебрежително от глава до пети. — Да не си тръгнал за някъде?

— В интерес на истината, да.

— Потър… — каза той донякъде развеселено, оставяйки на пода чантата си, докосвайки челото ми с опакото на ръката си — изглеждаш зле. Явно имаш температура. Изглеждаш така, като че ли си изкопал сам Панамския канал.

— Чувствам се отлично — отвърнах аз рязко.

— Не изглеждаш отлично. Приличаш на умряла риба. И защо си се нагиздил така? Защо не отговаряш на обажданията ми? Какво е това? — попита той, поглеждайки зад мен, забелязал масичката от румсървиса.

— Заповядай, хапни.

— Е, ако нямаш нищо против, така и ще направя. Каква седмица! Пътувал съм през цялата шибана нощ. Гаден начин да прекараш Бъдни вечер… — той изхлузи палтото си и го остави да се свлече на пода, — е, ако трябва да бъдем честни, помня и по-лоши случаи. Поне на магистралата нямаше много коли. Отбихме се в някакво ужасно място на пътя, само там беше отворено — бензиностанция, кренвирши с горчица, обикновено ми харесват, но Божичко, стомахът ми… — беше взел чаша от бара и си наливаше шампанско.

— А ти тук… — той махна с ръка — добре си живееш, виждам. В разкош — той изрита обувките си и размърда пръстите на краката си, обути в мокри чорапи. — Божичко, пръстите ми са замръзнали. Ужасна киша е по улицата — снегът става на вода — той придърпа един стол. — Поседи с мен. Хапни нещо. Дошъл съм съвсем навреме — беше вдигнал похлупака от чинията, която се подгряваше на спиртник и душеше яйцата с аромат на трюфели. — Изглеждат вкусни — и са още топли! Какво, какво е това? — попита той, когато аз бръкнах в джоба си и му подадох пръстена и часовника на Гюри. — О, да! Бях забравил. Няма значение, можеш да му ги върнеш сам.

— Не, ти можеш да го направиш вместо мен.

— Е, би трябвало да му се обадим. Тук има храна за петима. Защо да не звъннем долу — той вдигна бутилката шампанско и огледа нивото на течността с такова изражение, сякаш изучаваше тревожни финансови статистики, — да поискаме още едно такова, само че голяма бутилка или дори две, и още кафе, а може би и чай? Аз — той придърпа стола си по-близо до масата — умирам от глад! Ще му кажа — той взе парче пушена сьомга и го провеси над отворената си уста, после го налапа и бръкна в джоба си за телефона, — ще му кажа да зареже колата някъде и да дойде при нас, искаш ли?

— Добре.

Когато го видях, нещо у мен помръкна, почти както ставаше, когато бях дете и баща ми го нямаше, оставах дълги часове сам у дома и когато чувах превъртането на ключа в ключалката, ме заливаше неволно облекчение, а после, когато го видех в действителност, сърцето ми се свиваше.

— Какво? — той облиза шумно пръстите си. — Не искаш ли Гюри да дойде? А кой кара колата цяла нощ? Кой не е спал? Може поне да му осигурим една закуска — той вече беше започнал да яде яйцата. — Много неща се случиха.

— Много неща се случиха и с мен.