Дона Тарт - Щиглецът

— Къде отиваше?

— Поръчай си, каквото искаш — извадих хотелската карта, с която отключвах стаята си, и му я подадох. — Ще кажа да не приключват сметката. Кажи да я добавят към сметката на стаята.

— Потър — той хвърли салфетката и понечи да тръгне след мен, после — за моя голяма изненада — се разсмя. — Върви тогава! При новия си приятел или при заниманието, което е толкова важно за теб.

— Много неща се случиха с мен.

— Е — каза той самодоволно, — не знам какво се е случило с теб , но мога да твърдя, че на мен са ми се случили поне пет хиляди пъти повече неща. Ама че седмица беше! Направо да се опише в книга. Докато ти тънеше в лукс в хотела, аз — той пристъпи напред, постави ръка върху ръкава ми — почакай.

Телефонът му беше иззвънял; полуизвърнат, той заговори бързо на украински, после млъкна и прекъсна рязко разговора, забелязал, че аз тръгвам към вратата.

— Потър — той ме сграбчи за раменете, взря се настоятелно в очите ми, после ме обърна и ме бутна обратно в стаята, затваряйки вратата зад себе си с ритник. — Какво става, по дяволите? Като че ли си излязъл от „Нощта на зомбитата“. Как се казваше онзи филм, който харесвахме? Онзи, черно-белият? Не „Живите мъртви“, а онзи, поетичният…

— „Аз живях редом със зомби“. На Вал Лутън.

— Точно така, него имам предвид. Седни. Тук тревата е много силна, дори да си навикнал, трябваше да те предупредя…

— Не съм пушил никаква трева.

— … защото, казвам ти, когато дойдох тук за първи път, трябва да съм бил двайсетинагодишен, по онова време пушех като обезумял трева, всеки ден, мислех, че мога да се справя с всичко и… о, Божичко. Вината си беше моя — държах се като тъпак с оня човек в кафенето. „Дайте ми най-силното, което имате“. Е, и той ми я даде. Дръпнах си три пъти и краката вече не ме слушаха. Не можех да се изправя! Все едно че бях забравил как да движа краката си! Никакво периферно зрение, никакъв контрол върху мускулите. Тотално откъсване от действителността? — беше ме избутал към леглото; после седна до мен и обгърна с ръка раменете ми. — И, разбираш ли, ти ме познаваш, но… никога не е било така! Сърцето ми се блъскаше, биеше бързо, все едно, че тичах непрестанно, а през цялото време си седях на едно място — не разбирах къде съм, бях в ужасен мрак! Бях съвсем сам и дори поплаках малко, нали разбираш, обърнах се на ум към Бог, „Какво съм направил, за да заслужа това?“ Не знам как съм излязъл от онова място! Беше като ужасен сън. И това само от трева, имай предвид! Трева! Дойдох на себе си на улицата, краката ми бяха като желе, бях се вкопчил в една стойка за велосипеди на площад „Дам“. Имах чувството, че колите ще се качат на тротоара и ще ме премажат. Най-сетне успях да се добера до апартамента на гаджето ми в Йордаан 223 223 Квартал в Амстердам. — Б.пр. и дълго време лежах в празната вана. Така че… — той оглеждаше със съмнение петната от кафе по ризата ми.

— Не съм пушил трева.

— Чух, каза ми вече! Просто ти разказвах една история. Казах си, че може да ти е интересно, поне малко. Е… няма от какво да се срамувам — допълни той. — Както и да е. — Последва мълчание, което ми се стори безкрайно. — Забравих да кажа… забравих да кажа — той наля минерална вода в чашата ми, — след онова, което ти казах, онзи случай, когато се лутах по „Дам“, се чувствах зле цели три дни. Тогава моето момиче каза: „Хайде да поизлезем, Борис, не може да продължаваш да лежиш тук и да провалиш целия ни уикенд“. Тогава повърнах в музея „Ван Гог“. Много стилно и елегантно.

Когато се плъзна по разраненото ми гърло, студената вода ме накара да настръхна и събуди един примитивен, физически спомен от детството: болката, която ми причиняваше пустинната светлина, мъчителният следобеден махмурлук, тракането на зъбите ми в охладената от климатика стая. Двамата с Борис бяхме толкова зле, че не преставахме да повръщаме, превивахме се от смях, защото повръщахме, и от това започваше да ни се повръща още повече. Давех се, дъвчейки престояли бисквити, които бях намерил в една кутия в стаята си.

— Е — Борис хвърли кос поглед към мен, — може да е просто някакъв вирус. Ако не беше навръх Коледа, бих слязъл долу, за да ти купя нещо за стомаха. Ето, заповядай — той сипа някаква храна в чинията ми и я побутна към мен. Взе бутилката от кофичката с лед, провери пак колко шампанско е останало и го изля докрай в полупразната ми чаша с портокалов сок (полупразна, защото той беше пил от нея).

— И така — той вдигна своята чаша с шампанско към мен, — желая ти Весела Коледа! Да сме живи и здрави дълги години! Роди се Христос, нека Го славим! А сега — той отпи голяма глътка от шампанското си — беше оставил кифлите направо на покривката и трупаше храна за себе си в керамичното блюдо, в което беше поднесен хлябът — съжалявам, знам, че искаш да узнаеш всичко, но аз съм гладен и трябва първо да се нахраня.