Дона Тарт - Щиглецът

— Разбира се, че знам какво мислиш, че е! И грешиш. Съжалявам. Но — той вдигна ръце — вътре има нещо много, много по-добро.

— По-добро?

— Да.

— Как може да е по-добро от…

— Просто е така. Много, много по-добро. Налага се да ми повярваш. Отвори и виж — каза той, кимвайки рязко към чантата.

— Какво е това? — попитах, след като бях мълчал зашеметено около трийсет секунди. Вдигнах една тежка като тухла пачка от банкноти по сто долара; после още една.

— Това съвсем не е всичко — и той потри тила си с длан. — Само малка част.

Погледнах чантата, после него.

— Част от какво?

— Е — той се усмихна самодоволно, — реших, че ефектът ще е по-драматичен, ако донеса пари в брой, нали?

От съседната стая долитаха приглушено репликите от някакъв комедиен сериал, точно отмерения, записан смях.

— Каква хубава изненада за теб! Имай предвид, това не е всичко. Реших да е в долари, за да ти е по-удобно, когато се прибереш. Горе-долу толкова, колкото беше сумата, с която дойде — даже малко повече. Всъщност още не са платили — не е пристигнал превод. Но се надявам да стане скоро.

— Те? Кои не са платили? Какво не са платили?

— Тези пари са мои. Мои, лични. От домашния ми сейф. Отбих се в Антверпен, за да ги взема. По-приятно е така — по-приятно за теб, като отвориш чантата, нали? Истинска коледна сутрин, хо-хо-хо, нали? Но ще получиш още много.

Прехвърлях купчината пари и оглеждах пачките, после ги връщах обратно. С бандероли, направо от „Ситибанк“.

— „Благодаря, Борис“, „О, няма защо“ — отговори той иронично със собствения си глас. — „За мен беше удоволствие“.

Купища пари. Непредсказуемо, неподлежащо на контрол събитие. Банкнотите шумоляха под пръстите ми. Всичко това имаше някакъв очебиен емоционален заряд, който не можех да осъзная.

— Както казах — това е само малка част. Два милиона евро. В долари е много, много повече. Така че — весела Коледа! Това е моят подарък за теб! Мога да ти отворя сметка в Швейцария за остатъка и да ти дам депозитна книжка, така че… какво? — той се отдръпна почти уплашено, когато аз прибрах купчините пачки в чантата, затворих я и я побутнах обратно към него. — Не! Твои са!

— Не ги искам.

— Струва ми се, че не разбираш. Позволи ми да обясня, моля те.

— Казах, че не ги искам.

— Потър… — той скръсти ръце и ме изгледа хладно, също както ме беше изгледал в бара на поляка — друг човек на мое място би си тръгнал доволен и никога не би се върнал.

— Защо тогава не го направиш?

— Аз… — той се озърна, като че ли в търсене на причината — ще ти кажа защо не! В името на старите времена. Въпреки че се отнасяш с мен като с престъпник. И защото искам да те обезщетя…

— За какво?

— Моля?

— За какво точно? Ще ми обясниш ли? Откъде, по дяволите, са тези пари? Как това би могло да поправи нещо, мамка му?

— Е, всъщност не би трябвало да прибързваш с…

— Не ме интересуват парите! — вече почти крещях. — Интересува ме картината! Къде е картината?

— Ако почакаш само секунда и не избухваш…

— За какво са тези пари? Откъде са? Какъв точно е техният източник? Бил Гейтс? Дядо Коледа? Феята на зъбчетата?

— Моля те. Драматизираш всичко като баща си.

— Къде е тя? Какво си направил с нея? Няма я, нали? Разменена? Продадена?

— Не, разбира се, аз… хей! — той издърпа рязко назад стола си, стържейки с краката му по пода. — Божичко, Потър, успокой се. Разбира се, че не съм я продал. Защо ми е да правя такова нещо?

— Не знам! Откъде бих могъл да знам? За какво е всичко това? Какъв беше смисълът на цялата история? Защо изобщо дойдох тук с теб? Защо трябваше да ме въвличаш в това? Реши да ме доведеш тук, за да ти помогна да избиваш хора? Така ли е?

— Никога през живота си не съм убивал човек — каза студено Борис.

— О, Господи! Наистина ли го казваш? Какво се очаква от мен, да се засмея? Наистина ли те чух да казваш, че никога…

— Това беше самоотбрана. И ти го знаеш. Не ходя насам-натам с желанието да причинявам зло на хората за удоволствие, но ще се защитавам, ако се налага. А ти — каза той, принуждавайки ме с повелителен жест да замълча, — що се отнася до Мартин, като изключим факта, че в противен случай аз нямаше да бъда тук сега, а най-вероятно и ти…

— Ще ми направиш ли една услуга? Ще млъкнеш ли? Може ли да отидеш ей там и да останеш така една минута? Защото точно сега не искам нито да те чувам, нито да те виждам.

— … що се отнася до Мартин, ако в полицията знаеха, сигурно щяха да ти дадат медал, а същото щяха да направят и много невинни, които вече не са живи, благодарение на него. Мартин беше…