Дона Тарт - Щиглецът

— Е, не би трябвало да има. Би трябвало да млъкнеш и да бъдеш благодарен. Защото — той вирна брадичка и повиши тон, за да ме накара да млъкна, — знаеш ли какво, Тио? Знаеш ли какво? Познай! Познай какъв късмет имахме! При тях е била не само твоята птица, но… кой би предположил? Още много откраднати картини!

— Две дузини или дори повече! Някои от тях били изчезнали от много години! Освен това… не всички са толкова красиви и очарователни като твоята, всъщност повечето не са. Това е моето лично мнение. Но за четири-пет от тях все пак имаше обявени големи награди — по-големи, отколкото за твоята. И дори някои от по-неизвестните — умряла патица, досаден портрет на някакъв непознат тлъст мъж — дори за тях има по-малки награди, петдесет хиляди, тук-там и по сто хиляди. Кой би предположил? „Сведения, довели до връщането на картината“. Събраха се доста. И, надявам се — каза той с малко строг тон, — ти ще ме извиниш за това?

— За кое?

— Защото — казват, че е „един от случаите с най-много открити картини в историята“. Надявах се, че тъкмо това ще ти хареса — може би няма, кой знае, но се надявах. Откраднати от музеите шедьоври, върнати на обществеността! Оцелели съкровища на културата! Голямо ликуване! Всички ангели пеят! Но това нямаше да се случи, ако не беше ти.

Седях и мълчах слисан.

— Разбира се — допълни Борис, сочейки с глава към отворената чанта на леглото, — това не е всичко. В чантата има и хубави коледни подаръци за Мириам, Чери и Гюри. Освен това дадох веднага трийсет процента на Антон и Дима. По петнайсет процента на всеки. Всъщност Антон свърши цялата работа, така че според мен той трябваше да получи двайсет, а Дима — десет. Но за Антон това са много пари, така че той е щастлив.

— Открили и други картини. Не само моята.

— Да, не чу ли какво казах току-що…

— Какви други картини?

— О, някои много известни и прочути! Били изчезнали преди много години!

— Като например?

Борис изсумтя раздразнено.

— О, не знам имената, знаеш, че няма защо да ми задаваш подобни въпроси. Няколко модерни работи — много забележителни и скъпи, всички бяха страшно развълнувани, макар че аз, честно казано, не разбирам цялата тази дандания около тях. Защо такова нещо, все едно рисувано от дете в детската градина, трябва да струва толкова много? „Грозно петно“. „Черна пръчка с пискюли“. Но пък имаше и много работи с историческа стойност. Едната картина беше на Рембранд.

— Да не е морски пейзаж?

— Не — хора в някаква тъмна стая. Малко скучна. Но пък имаше един хубав Ван Гог, морски бряг. И после… о, не знам, Дева Мария, Иисус, много ангели. Имаше дори скулптури. И азиатски произведения на изкуството. Според мен не струваха нищо, но предполагам, че са много скъпи — Борис изгаси цигарата си, натискайки я ожесточено. — Което ми напомня… онзи успя да избяга.

— Кой?

— Китаецът на Саша — Борис отиде до минибара и се върна с тирбушон и две чаши. — Не бил в апартамента, когато дошли ченгетата, имал е късмет. И — ако е умен, а той е умен — няма да се върне — Борис вдигна ръце с кръстосан показалец и среден пръст. — Ще си намери някой друг богат мъж, който да го издържа. Това му е работата. Хубава работа, ако можеш да си я уредиш. — Прехапал устни, той изтегли тапата — пльок! — Иска ми се да бях се сетил за това с картините още преди години! Големи, лесни пари! Законно плащане! Вместо това тичане подир подскачащата топка, толкова много години. Напред-назад — той размаха тапата, — напред-назад. Убийствено за нервите! Толкова време, толкова главоболия, тези лесни, отпускани от правителството пари са били направо под носа ми! Казвам ти — той прекоси стаята и ми наля червено вино, струята забълбука шумно — в някои отношения Хорст вероятно е също толкова доволен, че нещата се развиха така. Той обича доларите не по-малко от всеки друг, но от друга страна страда и от чувство за вина, има някакви идеи за обществено благо, културно наследство, дрън, дрън.

— Не разбирам какво е мястото на Хорст в тази история.

— Да, и аз не разбирам, и никога няма да разберем — каза категорично Борис. — Всички действат много предпазливо, много учтиво. И да, да — каза той нетърпеливо и отпи бързо, някак крадешком, глътка от виното си — да, сърдит съм на Хорст — малко, може би няма да му вярвам толкова, колкото му вярвах преди, може би всъщност изобщо няма да му вярвам особено. Но… Хорст твърди, че нямало да изпрати Мартин, ако знаел, че сме ние. Може и да казва истината. „Никога, Борис, никога не бих го направил“. Кой би могъл да знае? Честно казано — между нас да си остане — мисля си, че той го казва само за да не си навреди допълнително. Защото, след като работата с Мартин и Фритс така или иначе пропадна, какво друго би могъл да направи? Освен да се оттегли без скандали? Да твърди, че не е знаел? Имай предвид, не знам това със сигурност — допълни той. — Това е просто моя теория. Версията на Хорст е друга.