Дона Тарт - Щиглецът

— Не бих употребил думата „добър“.

— Е, аз бих.

— Ти си единственият, който би го направил. И би сгрешил.

— Виж. Аз съм по-толерантен от теб — заяви Борис. Оживен от перспективата за спор, той подсмръкна и преглътна сълзите си. — Ксандра — баща ти — ти винаги си искал да ги представяш като лоши и порочни. И да, така е… — баща ти се държеше деструктивно… безотговорно… като дете. Имаше широка душа и това го измъчваше много. Но той стори на себе си повече зло, отколкото е сторил някога на някой друг. Вярно е и това — продължи той с драматичен тон, отхвърляйки възраженията ми, — че той те окраде, или поне се опита да го направи, знам, но знаеш ли какво? Аз също те окрадох, но ми се размина. Кое е по-лошо? Защото, казвам ти — той побутна чантата с върха на обувката си — светът е много по-странен, отколкото ние си представяме или бихме могли да го опишем. И аз знам как разсъждаваш, или по-скоро как предпочиташ да разсъждаваш, но може би това е един момент, в който не можеш да сведеш нещата до чисто „добро“ и чисто „зло“, както правиш винаги? Като онези твои две различни купчини — лошото тук, доброто — там. Може би нещата не са толкова прости. Защото — по целия път в колата дотук, докато пътувахме цяла нощ, навсякъде по магистралата светеше коледната украса и — не се срамувам да ти го кажа, задавих се от сълзи — защото мислех, не можех да не мисля, за онази история от Библията… спомняш ли си, за неверния пристойник, който откраднал лептата на вдовицата, но после пристойникът отишъл в чужди земи и инвестирал мъдро лептата и върнал стократно умножена лептата на вдовицата, която бил откраднал? И тя му простила с радост, а после заклали угоеното теле, яли и се веселили? 224 224 Борис смесва три притчи, за лептата на вдовицата — Марко 12:41-44; неверния пристойник — Лука 16:1; и за блудния син, Лука 15: 11-24. — Б.пр.

— Струва ми се, че смесваш няколко истории.

— Е, мина много време, откакто ходех на църковно училище в Полша. И все пак, онова, което искам да кажа — за което мислех в колата снощи, докато идвахме насам от Антверпен — е, че добрите дела невинаги имат добри последици, както и че от лошото невинаги следва лошо. Дори добрите и мъдрите не могат да преценят резултата на всички постъпки. Страх да те хване! Помниш ли княз Мишкин, от „Идиот“?

— В момента наистина не съм способен да водя интелектуални разговори.

— Знам, знам, но само ме изслушай. Чел си „Идиот“, нали? Така. Е, за мен „Идиот“ беше разтърсваща книга. Всъщност, толкова разтърсваща, че оттогава насам не съм чел много романи, освен разни от рода на „Татуировка дракон“. Защото — аз се опитвах да го прекъсна — е, можеш да ми кажеш това по-късно, какво си мислел ти, но позволи ми да ти кажа защо книгата ме разстрои толкова. Защото всичко, което Мишкин прави, през цялото време, е добро… самопожертвователно… отнася се към всички с разбиране и съчувствие, и какъв е резултатът от добротата му? Убийство! Катастрофа! Измъчваха ме много тревожни размисли заради това. Нощем лежах буден, измъчван от тревога. Защото… защо? Как бе възможно да става така? Четох книгата може би три пъти, мислех си, че нещо не разбирам. Мишкин е добър, обича всички, чувствителен, винаги прощава, никога не върши нищо нередно — но се доверява на неподходящите хора, взема неправилни решения, причинява болка на хората около себе си. Много мрачно послание се съдържа в тази книга. „Защо да бъдем добри?“ Но… ето каква мисъл ми хрумна снощи, докато пътувах в колата насам. Ами ако… ако нещата са по-сложни? Ами ако и обратното е вярно? Защото, ако понякога добри постъпки могат да имат лоши последици… къде пише, споменава ли се някъде, че лошите постъпки имат задължително лоши последици? Може би понякога… погрешният път е правилният? Можеш да избереш погрешния път и той все пак да те отведе там, където искаш да отидеш? Или, ако го кажем по друг начин, понякога се случва да оплескаш всичко и накрая все пак да излезе нещо добро.

— Не съм сигурен, че разбирам каква е идеята зад всичко това.

— Е, трябва да кажа, че лично аз никога не съм поставял такава строга граница между „добро“ и „лошо“. За мен тази граница често заблуждава. Двете неща никога не са напълно откъснати едно от друго. Едното не може да съществува без другото. Докато обичта е движещата сила на постъпките ми, аз знам, че правя най-доброто, което мога. Но ти — зает постоянно да осъждаш, да жалиш безкрай за отминалото време, да се ругаеш, да се обвиняваш, да се питаш „какво би било, ако…“, „какво би било, ако…“. „Животът е жесток“. „Иска ми се да бях умрял, вместо…“ Е, помисли за следното: какво би било, ако твоите постъпки и избори, били те добри или лоши, не са от значение пред лицето на Бог? Ами ако схемата е предначертана? Не, не… почакай… това е въпрос, над който си струва да се позамислиш. Ами ако нашите грешки и лоши постъпки са именно това, което определя съдбата ни и в крайна сметка ни кара да се обърнем към доброто? Ами ако някои от нас могат да стигнат дотам единствено по този път?