Дона Тарт - Щиглецът

— Докъде да стигнат?

— Разбери, като казвам „Бог“, аз просто отнасям думата „Бог“ към една дългосрочна схема, която ние не сме в състояние да разшифроваме. Гигантски, бавно движещи се атмосферни фронтове, които нахлуват към нас отдалеч и ни отвяват в произволни посоки като… — той махна красноречиво с ръка като подир отвяно от вятъра листо. — Но може би тези сили не са чак толкова безлични и произволни, ако разбираш какво искам да кажа.

— Съжалявам, но наистина не мога да разбера идеята ти.

— Не ти трябва идея. Идеята е, че може би идеята е прекалено огромна, за да можем да я видим или разтълкуваме сами. Защото — веждата му отново се плъзна нагоре, като крило на прилеп, — е, ако ти не беше изнесъл картината от музея и Саша не я беше откраднал, и на мен не ми беше хрумнало да поискам наградата за откриването й — нали тогава дузината други откраднати картини все още нямаше да бъдат намерени? И можеше да си останат завинаги изгубени? Да си стоят, опаковани в кафява хартия, затворени в онзи апартамент? Без никой да ги гледа? В самота, загубени за света? Може да е трябвало една картина да изчезне, за да бъдат намерени всички?

— Струва ми се, че това може по-скоро да се определи като „безмилостна ирония“, отколкото като „Божи промисъл“.

— Но защо трябва да му даваме име? Не може ли двете да са едно и също нещо?

Спогледахме се. И тогава ми хрумна, че въпреки всичките му недостатъци, които бяха многобройни и впечатляващи, аз харесвах Борис и се чувствах добре в негово присъствие, защото, почти от мига, когато се видяхме за първи път, ми стана ясно, че той никога не се страхува. Малко бяха хората, които се движеха с такава свобода и жизнерадостно безразличие из света, запазвайки същевременно такава ексцентрична и непреклонна вяра в онова, което в детството ни той обичаше да нарича „Планетата на Земята“.

— И така — Борис допи виното си и си наля още, — какви са твоите големи планове?

— По отношение на какво?

— Преди малко бързаше да излезеш. Защо не поостанеш още малко тук?

— Тук?

— Не, нямам предвид тук в смисъл на тук, не в Амстердам — съгласен съм с теб, че вероятно е по-добре за нас да напуснем града, а що се отнася до мен, не изпитвам и желание да се връщам тук в скоро време. Исках да кажа, защо не се поотпуснеш и не си починеш малко, преди да отлетиш обратно? Ела с мен в Антверпен. Ще видиш жилището ми. Ще се запознаеш с приятелите ми! Ще се отървеш за малко от твоите женски проблеми.

— Не, прибирам се у дома.

— Кога?

— Още днес, ако мога.

— Толкова скоро? Не! Ела в Антверпен! Там предлагат страхотии услуги, не като тук, при червените фенери — две момичета за две хиляди евро, само трябва да се обадиш два дни по-рано. Всичко по две. Гюри може да ни откара — аз ще седя отпред; ти можеш да легнеш отзад и да поспиш. Какво ще кажеш?

— Всъщност мисля, че бихте могли да ме откарате до летището.

— Всъщност… мисля, че е по-добре да не го правим. Ако аз продавах билети, вероятно нямаше изобщо да те пусна на самолет. Видът ти е на човек с птичи грип или дори с пневмония — той развързваше връзките на мокрите си обувки и се опитваше да натъпче краката си в тях. — Уф! Ще ми отговориш ли на един въпрос? Защо — той вдигна една от съсипаните си обувки, — кажи ми, защо купувам тези префърцунени италиански кожени обувки, след като ги унищожавам за една седмица? А при това старите ми „кларкове“ — помниш ли ги? — вършеха отлична работа, когато се налагаше да бягам бързо! Да скачам от прозорци! Служиха ми години наред! Все ми е едно, че изглеждат тъпо с костюмите ми. Ще си намеря още такива обувки, и ще нося само тях до края на живота си. Къде ли е отишъл Гюри? — той погледна смръщено часовника си. — Не би трябвало да има толкова проблеми с паркирането навръх Коледа.

— Ти обади ли му се?

Борис се плесна по челото.

— Не, забравих. Мамка му! Той вероятно вече е закусил. Или е премръзнал до смърт в колата — той допи остатъка от виното си и пъхна в джоба си малките бутилки водка. — Багажът ти готов ли е? Да? Фантастично. Значи можем да тръгваме — забелязах, че увива останалия хляб и сиренето в една платнена салфетка. — Слез долу и оправи сметката. Въпреки че… — той огледа с неодобрение петната по палтото, хвърлено на леглото ми — наистина би трябвало да се отървеш от това нещо.

— Как?

Той посочи с глава тъмния канал пред прозореца ми.

— Наистина ли?

— Защо не? Няма закон, забраняващ хвърлянето на палта в канали, нали?