Дона Тарт - Щиглецът

— А именно?

— Хорст твърди — Борис въздъхна, — според Хорст той нямал представа, че Саша е взел картината, не и преди ние да я отмъкнем и Саша да му се обади изневиделица с молба Хорст да му помогне да си я върне. По чисто съвпадение се оказало, че Мартин е в Амстердам — бил пристигнал тук от Лос Анджелис за празниците. За друсалките Амстердам е много популярно място за посрещане на Коледа. И да, дотук — той потри едното си око, — съм почти сигурен, че Хорст казва истината. Обаждането на Саша действително е било изненада за него. Казал, че се оставя на неговата милост. Нямали време за приказки, трябвало да се действа бързо. Как би могъл Хорст да знае, че сме ние? Саша дори не беше в Амстердам — научил бе всичко по разкази, от китайчето, чийто немски не е кой знае какво — а Хорст е получил описание от трета ръка. Всичко се връзва, ако го погледнеш от определен ъгъл. Освен това… — той сви рамене.

— Какво?

— Ами… Хорст със сигурност не знаеше, че картината е в Амстердам, нито пък че Саша се опитва да получи заем срещу нея, не и докато Саша, изпаднал в паника, му се обадил, след като ние я взехме. Що се отнася до това, уверен съм, че е така. Но: дали Хорст и Саша не са участвали заедно в първоначалния план картината да изчезне, да бъде изпратена във Франкфурт, след онзи провал в Маями? Възможно е. Хорст харесваше много, изключително много тази картина. Изключително много. Казах ли ти, че веднага я позна, в мига, когато я видя? Без да се замисля? Каза името на художника и всичко останало.

— Тя е една от най-прочутите картини на света.

— Е — Борис сви рамене, — както съм ти казвал, той е образован човек. Израснал е, заобиколен от красиви неща. Ако оставим това настрана, Хорст не знае, че папката е мое дело. Ако разбере, няма да се зарадва особено. И все пак — той се засмя на глас, — би ли могло подобно нещо да му мине през ума? Съмнявам се. През цялото това време, толкова много пари за награда, просто са си стояли така! Чисти, законни! Грейнали като слънцето, видими за всички! За себе си знам, че никога не съм се сещал за подобно нещо — никога досега. Радост и щастие по целия свят! Открити откраднати шедьоври! Антон е големият герой — позира за снимки, говори по „Скай Нюз“! Снощи на пресконференцията всички се изправиха на крака и му ръкопляскаха! Всички го обичат — както беше с онзи човек, който успя да приводни самолета в реката преди няколко години и спаси всички пътници, помниш ли? Но за мен хората не ръкопляскат на Антон — а на теб.

Имаше толкова много неща, които трябваше да кажа на Борис, а не можех да кажа нито едно. И все пак, единственото, което можех да почувствам, беше съвсем абстрактна благодарност. Може би, казах си — протегнах се към чантата, извадих купчина пари и се взрях в тях — може би добрият късмет, също както и лошият, изискват известно време, за да бъдат осъзнати. Първоначално не чувстваш нищо. Емоциите идват по-късно.

— Доста приятно, а? — каза Борис, очевидно облекчен, че идвам на себе си. — Щастлив ли си?

— Борис, трябва да вземеш половината от това.

— Вярвай ми, погрижил съм се за себе си. Сега имам достатъчно, та дълго време да мога да не върша нищо, което не искам да върша. Кой знае — може дори да реша да отворя някой бар в Стокхолм. А може би не. Ще е малко скучно. Но ти… тези пари са изцяло твои! А ще дойдат и още. Помниш ли онзи път, когато баща ти ни даде по петстотин долара на всеки? Разхвърляше ги като перушина! Много благородно, с жест! Е… знаеш ли какво бяха те за мен тогава? Когато през по-голямата част от времето ходех гладен? Когато бях тъжен и самотен? Когато не притежавах абсолютно нищо? Това беше цяло състояние! Повече пари, отколкото бях виждал някога накуп! А ти… — носът му се беше зачервил; стори ми се, че ще кихне — винаги почтен и добър, ти споделяше с мен всичко, което имаше… и какво направих аз?

— О, Борис, стига — казах аз смутено.

— Откраднах от теб — ето какво направих — очите му блестяха с пиянска влага. — Отнех най-скъпото ти притежание. И как можах да се отнеса толкова зле с теб, при положение, че ти желаех само доброто?

— Стига. Не, наистина — престани — казах, когато видях, че плаче.

— Какво бих могъл да кажа? Ти ме попита защо съм я взел. И какво мога да отговоря аз? Мога само да кажа, че нещата никога не са точно такива, каквито изглеждат… изцяло добри, изцяло лоши. Би било толкова по-лесно, ако беше така. Дори баща ти… той ме хранеше, разговаряше с мен, отделяше ми време, даваше ми подслон в дома си, даваше ми дрехите от гърба си… ти мразеше толкова много баща си, но в някои отношения той беше добър човек.