Дона Тарт - Щиглецът

— Хоуби… — бях пламнал от срам; винаги се бях старал толкова много да укрия от него двуличието си, да му представям само изгладената, полирана страна на личността си; никога жалката, опърпана част, която така отчаяно криех — измамник, страхливец, лъжец и мошеник…

— Защо всъщност се върна? — Той говореше припряно, потиснато, като че ли искаше само да изхвърли думите от устата си; и във вълнението си стана и закрачи, чехлите му зашляпаха по пода. — Мислех, че сме те видели за последен път. Тази нощ… последните няколко нощи… лежах буден и се чудех какво да направя. Катастрофа. Катаклизъм. По новините говореха само за онези откраднати картини. Ама че Коледа. И не можех да те открия никъде. Не отговаряше на телефона си… никой не знаеше къде си…

— О, Господи — казах, искрено ужасѐн. — Съжалявам. И слушай, слушай — продължих, той беше стиснал устни и клатеше глава, като че ли вече беше обърнал гръб на онова, което говорех, като че ли не намираше смисъл да ме слуша, — ако мебелите са онова, което те безпокои…

— Мебелите? — кроткият, толерантен, търпелив Хоуби изръмжа като вулкан, готов да изригне. — Кой говори за мебелите? Рийв каза, че си избягал, че си се скрил, но… — той спря и замига бързо, опитвайки да се успокои — аз не можах да повярвам такова нещо за теб, не можах, и се боях, че е станало нещо много по-лошо. О, разбираш какво имам предвид — каза той малко ядосано, когато не отговорих. — Какво друго можех да си помисля? Като се има предвид как светкавично напусна партито… Можеш да си представиш какво ни беше, на мен и на Пипа, домакинята се понацупи, „къде е годеникът“, държеше да разбере защо си си тръгнал така внезапно, не ни поканиха на Събирането след партито, така че си тръгнахме, и тогава… представи си как съм се почувствал, когато заварих къщата отключена, вратата стоеше кажи-речи отворена, парите от чекмеджето — изчезнали… и дори ако оставим настрана огърлицата, бележката, която беше оставил за Пипа, беше толкова странна, тя беше не по-малко разтревожена от мен…

— Разтревожена ли беше?

— Разбира се, че беше! — Той размаха ръка. Почти крещеше. — Какво сме си помислили според теб? И после онова ужасно, ужасно посещение на Рийв. Тъкмо точех кората за пая — изобщо не трябваше да отварям, но мислех, че е Мойра — девет сутринта, стоях и го зяпах, целият посипан с брашно… Тио, защо го направи? — попита той отчаяно.

Тъй като не знаех какво точно има предвид — бях направил толкова много — можех само да поклатя глава и да извърна поглед.

— Беше толкова нелепо… как бих могъл да повярвам? И наистина не повярвах. Защото аз разбирам — продължи той, тъй като не казвах нищо, — виж, разбирам за мебелите, направил си това, което е трябвало да направиш, и вярвай ми, благодарен съм ти, ако не беше ти, аз щях да бъда наемен работник някъде и да живея в някаква жалка гарсониера. Но… — той заби юмруци в джобовете на халата си — тези, другите небивалици? Естествено, не мога да не се питам каква е твоята роля във всичко това. Особено като се има предвид как хукна нанякъде, без каквито и да било обяснения, с приятеля си — който, неприятно ми е да го кажа, е много очарователно момче, но създава впечатлението, че е видял отвътре не една затворническа килия…

— Хоуби…

— О, да, Рийв. Трябваше да го чуеш — като че ли бяха изцедили цялата му енергия; той беше отпуснат, сякаш признаваше поражението си. — Старата змия. И… искам да знаеш, че що се отнася до това… кражба на картина? Защитих те категорично. Каквито и други неща да си правил… бях сигурен, че не си извършил това. И после, само три дни по-късно… Какво се появява в новините? Същата картина, заедно с още много. Истината ли говореше той? — попита Хоуби, защото аз мълчах. — Ти ли беше?

— Да. Е, всъщност, технически погледнато, не.

— Тио.

— Мога да обясня.

— Моля те да го направиш — той потърка едното си око с длан.

— Седни.

— Аз… — той се озърна безпомощно, сякаш се боеше, че ще изгуби решимостта си, ако седне на масата с мен.

— Не, трябва да седнеш. Историята е дълга. Ще се опитам да я посъкратя, колкото мога.

Той не пророни и дума. Дори не отговаряше на телефона, когато той звънеше. Бях капнал, всичко ме болеше от седенето в самолета, и макар че подминах двата трупа, му разказах всичко останало колкото можех по-ясно: кратки изречения, делови тон, не се опитвах нито да се оправдавам, нито да обяснявам. Когато свърших, той продължи да седи — бях разтревожен от възцарилото се мълчание, в кухнята не се чуваше нищо друго освен равномерното бръмчене на стария хладилник. Но накрая той се облегна и скръсти ръце.