Дона Тарт - Щиглецът

Интересното в снимката беше, че това слабичко момче със събрани колене — с мила усмивка, спретнато в моряшкото си костюмче — беше същевременно и онзи умиращ старец, който бе стискал ръката ми, преди да издъхне: два различни, насложени кадъра, на които бе запечатана една и съща душа. А картината над главата му беше неподвижната точка, с която бе свързано всичко: сънища и знамения, минало и бъдеще, късмет и съдба. Тълкуванието не беше само едно. Имаше множество тълкувания. Това беше една постоянно разрастваща се загадка.

Хоуби се покашля.

— Мога ли да те попитам за нещо?

— Разбира се.

— Как я съхраняваше?

— В една калъфка от възглавница.

— Памучна?

— Ами… хасето памук ли е?

— Никакви уплътнения? Нищо, което да я предпазва?

— Само хартия и опаковъчна лента. Да — казах, а очите му се замъглиха уплашено.

— Трябвало е да ползваш пергамент и предпазно фолио с мехурчета.

— Сега вече знам.

— Съжалявам — той направи гримаса и притисна ръка към слепоочието си. — Все още се опитвам да го възприема. Летял си с „Континентал Еърлайнс“ с картината, която си предал за пренасяне в багажното отделение?

— Както вече казах, тогава бях на тринайсет години.

— Защо не си ми казал? Можеше да ми кажеш — настоя той, когато поклатих глава.

— Да, разбира се — отвърнах, малко прекалено бързо, но си спомнях изолацията и тревогите, сред които живеех по онова време; постоянния страх от социалните служби; тежката сапунена миризма в спалнята ми, чиято врата не можеше да се заключва, острия студ в каменносивото фоайе, когато чаках да се видя с господин Брейсгърдъл, страха да не ме отпратят някъде.

— Щях да измисля нещо. Макар че, когато се появи тук, бездомен, както беше… е, надявам се, че нямаш нищо против да го кажа, но дори твоят адвокат — знаеш го не по-зле от мен, това положение го притесняваше, много настояваше да те отведе оттук, а от моя гледна точка… ами няколко много стари приятели казаха „Джеймс, това е вече прекалено много за теб…“, нали разбираш защо разсъждаваха така — допълни той припряно, когато забеляза изражението ми.

— О, да, естествено.

Различните семейни двойки, Фоугъл, Гросман, Милдебъргър, които, макар че винаги се държаха любезно, успяваха да намекнат мълчаливо (поне на мен), че според тях „Хоуби и без това има достатъчно неща, с които трябва да се справя“.

— В известно отношение беше налудничаво. Знаех как изглежда в очите на хората. И все пак… е, посланието ми се струваше напълно ясно, нали Уелти те беше изпратил тук, и ето те и теб, като мъничко насекомо, постоянно се връщаше… — той се позамисли, намръщил чело в една по-изявена версия на постоянно угриженото си изражение — ще се опитам да ти обясня какво искам да ти кажа, макар и доста неумело. Когато майка ми умря, аз започнах да ходя насам-натам пеш, през цялото онова тежко, дълго лято. Понякога ходех пеш от Олбъни чак до Трой. В дъжда се криех под тентите на магазините. Бях готов на всичко, само и само да не се прибирам у дома, в онази къща, където нея вече я нямаше. Лутах се като привидение. Стоях в библиотеката, докато не ме изхвърлеха, а после се качвах на автобуса за Уотървлийт, возех се на него, после продължавах да се скитам. Бях едро момче, дванайсетгодишен, а висок като мъж, хората ме мислеха за скитник, домакините ме пъдеха с метли, застанали на праговете на къщите си. Но именно така се озовах в дома на госпожа Де Пейстър — тя отвори вратата, когато аз бях седнал на стъпалата пред нея и каза: „Трябва да си жаден, защо не влезеш?“ Портрети, миниатюри, дагеротипни фотографии, старата ми леля Еди-коя си, старият чичо Еди-кой си. Онази стълба, която се виеше спираловидно надолу. И аз стоях там… в спасителната лодка. Бях се добрал до нея. В онази къща понякога се налагаше да се ощипеш; за да си напомниш, че не си се озовал в 1909 година. Някои от най-прекрасните произведения на американската класика, които съм виждал до ден-днешен, и, Божичко, онова стъкло на „Тифани“ — по онова време „Тифани“ не беше чак толкова забележителна марка, хората не й обръщаха внимание, още не беше на мода, вероятно вече тези предмети са стрували доста пари в града, но много такива неща можеха да се купят на безценица по вехтошарските магазинчета в щата. Скоро аз самият започнах да ги обикалям. Но там… там всичко беше нейно семейно наследство. Всяка вещ имаше своя история. И тя с удоволствие ми обясняваше точно къде да застана, в кой час, за да видя дадена вещ в най-добрата възможна светлина. В късния следобед, когато слънчевите лъчи се плъзгаха из стаята — той щракна с пръсти — щрак, крак! — те грейваха една по една, като коледни лампички.