Дона Тарт - Щиглецът

Бих искал да забравя, но не мога. То е нещо като звън на камертон. Просто присъства. С мен е през цялото време.

Бял шум, безлично бучене. Затъпяващото оживление на терминалите. Но дори тези бездушни, изолирани места са просмукани със смисъл, осеяни със знаци като със звезди, изпълнени с ехото на сигналите. „Скай Мол“. Преносими стереосистеми. Отразени в огледалата островчета — „Драмбуйе“, „Танкъри“, „Шанел №5“. Взирам се в неразбиращите лица на останалите пътници — мъкнещи куфарчета и раници, пристъпващи бавно към изхода на самолета — и мисля за онова, което каза Хоуби: красотата променя тъканта на реалността. Постоянно си спомням и една по-традиционна мъдрост — а именно, че преследването на чистата красота е капан, най-прекият път към горчивината и скръбта, че красотата трябва да се съчетае с нещо по-смислено.

Само че — какво е това по-смислено нещо? Защо съм създаден такъв, какъвто съм? Защо ме вълнуват само тези неща, които не би трябвало да ме вълнуват, и защо не ме е грижа за нещата, които би трябвало да ме интересуват? Или, за да го представя по друг начин: как е възможно да виждам така ясно, че всичко, което обичам, всичко, на което държа, е илюзия и все пак — поне за мен — това вълшебство да е единственото, за което си струва да се живее?

Има нещо, което навява голяма тъга, нещо, което едва сега започвам да осъзнавам: не ни е дадено да избираме сърцата си. Не можем да се принудим да искаме онова, което е добро за нас или е добро за другите. Не можем да избираме какви хора да бъдем.

Защото — нима това не се набива в главите ни постоянно, още от детството, тази неподлагана на съмнения банална фраза от човешката култура? От Уилям Блейк до Лейди Гага, от Русо до Руми, от „Тоска“ до мистър Роджърс 227 227 Фред Макфийли Роджърс (1928 — 2003) — американски образователен деец, свещеник от презвитерианската църква, композитор, писател и телевизионен водещ. Прочут със създаването и воденето на телевизионното шоу „Съседите на мистър Роджърс“ (1968-2001). Опитва се да подобри начина, по който телевизията въздейства върху децата и младите хора. — Б.пр. , все едно и също, учудващо еднакво послание, прието от най-висшите до най-нисшите кръгове на обществото: когато ни обземат съмнения, какво да правим? Как да разберем кое е най-доброто за нас? Всеки психоаналитик, всеки кариерен консултант, всяка принцеса от филмите на „Дисни“ знае отговора: „Бъди такъв, какъвто си“. „Следвай гласа на сърцето си“.

Само че има нещо, което наистина, наистина много ми се иска някой да ми обясни. Какво да правим, ако ни се е паднало сърце, на което не е препоръчително да се доверяваме? Ами ако сърцето, по свои неведоми причини, ни води своенравно по неописуемо сияен път, за да обърнем гръб на здравето, на домашния уют, на гражданската отговорност, на здравите социални контакти, на всички общоприети, сладникаво възпявани добродетели и вместо това ни тласка към прекрасния пламък на разрухата, самоунищожението, катастрофата? Права ли е Китси? Ако най-дълбоката ти същност те примамва с песен право по пътя към кладата, по-добре ли е да й обърнеш гръб? Да запушиш ушите си с восък? Да пренебрегнеш цялото онова нередно великолепие, за което крещи сърцето ти? Да стъпиш на пътя, който ще те отведе съвестно към нормалното съществуване, рано лягане, рано ставане, редовни профилактични прегледи, стабилни връзки, стабилно професионално израстване, „Ню Йорк Таймс“ и късна закуска в неделя, и всичко това — с обещанието, че така по някакъв начин ще станеш по-добър човек? Дали не е за предпочитане да скочиш с главата надолу — като Борис — и да се изсмееш в лицето на справедливия гняв, с който крещят името ти?

Не става дума за външни изяви, а за дълбок смисъл. Величие, което е в света, но не е от този свят, величие, което светът не разбира. Онзи първи проблясък на чистата различност, в чието присъствие разцъфтяваш и не спираш да цъфтиш.

Същност, която не искаш. Сърце, на което не можеш да се възпротивиш.

Макар че годежът ми не е развален, поне не официално, ми — беше дадено да разбера — с изискан тон, фино, дискретно, в духа на семейство Барбър — че никой не ме държи отговорен за нищо. Което е идеално. Нищо не е било казано, нищо не се казва и сега. Когато ме канят на вечеря (както се случва често, когато съм в Ню Йорк), атмосферата е лека, приятна, дори оживена, с едва доловима интимност, в която няма нищо лично; отнасят се с мен като с член на семейството (почти), когато и да се появя там, съм добре дошъл; успях да убедя госпожа Барбър да поизлезе от апартамента, прекарахме няколко приятни следобеда заедно, обядвахме в „Пиер“, после посетихме един-два търга; а Тоди, спазвайки безукорна коректност, дори успя веднъж да спомене небрежно, като че ли напълно случайно, името на някакъв много добър лекар, без изобщо да намеква, че аз бих могъл да се нуждая от нещо подобно.