Дона Тарт - Щиглецът

[Що се отнася до Пипа: въпреки че тя бе взела книгата за Оз, беше оставила огърлицата, заедно с едно писмо, което отворих с такова нетърпение, че буквално разкъсах плика, разкъсвайки и самото писмо. Идеята — която започнах да разбирам, след като коленичих и събрах парчетата — беше следната: обичала да ме вижда, времето, което прекарахме заедно в Ню Йорк, означавало много за нея, и кой друг на този свят би могъл да избере за нея такава прекрасна огърлица? била съвършена, повече от съвършена, но тя не можела да я приеме, това би било прекалено, съжалявала и — може би думите й били неуместни, ако било така, се надявала да й простя, но не трябвало да мисля, че тя не отвръща на любовта ми, защото ме обичала, обичала ме. (Обичаш ме? попитах се смутено.) Само че било сложно, не мислела само за себе си, но и за мен, защото и двамата, аз и тя, тъй като сме били преживели много сходни неща, ужасно много сме си приличали — прекалено много. И тъй като и двамата сме пострадали така тежко, толкова рано в живота си, така насилствено и непоправимо, по начин, който повечето хора не разбират и не биха могли да разберат, дали не било малко… рисковано? Дали не било въпрос на самосъхранение? Няма ли като две свръхчувствителни, преследвани от мисълта за смъртта личности да започнем прекалено много да разчитаме един на друг? Това не означавало, че тя не се справя добре в момента, защото се справяла, но всичко можело да се промени за миг за всеки от нас, нали? Връщането назад, рязкото хлъзване обратно надолу, нали това била опасността? Тъй като слабостите и дефектите ни били много сходни, дали нямало опасност единият да дестабилизира прекалено бързо другия? И макар че въпросът бе оставен някак да виси във въздуха, осъзнах незабавно и с немалко учудване какво искаше да каже тя. (Глупаво от моя страна — да не съм го забелязал досега, след всички онези травми, премазания крак, многото операции; очарователно провлеченият й глас, очарователно провлечената походка, бледността, постоянната склонност да обгръща с ръце тялото си, шаловете, пуловерите, обичая й да навлича много пластове дрехи, ленивата, сънлива усмивка: и самата тя, онази унесена Пипа от детството ни, беше възход и падение, морфиновата близалка, за която бях копнял толкова много години.)

Но, както читателят на тези редове несъмнено се е убедил (ако те някога намерят читатели), представата да бъда повлечен надолу не крие ужас за мен. Не че бих искал да повлека някого със себе си, но… нима не мога да се променя? Не може ли аз да бъда силният? Защо не?]

[Можеш да имаш всяко от тези момичета, ако пожелаеш, каза Борис, седнал на дивана до мен в апартамента си в Антверпен, дъвчейки шамфъстък, докато двамата гледахме „Убий Бил“.

Не, не мога.

И защо? Аз бих избрал Снежната принцеса. Но ти искаш другата, и защо не?

Защото тя има приятел.

И какво от това? попита Борис.

Който живее с нея.

И какво от това?

И ето че аз самият се питам: Какво от това? Ами ако замина за Лондон? Какво от това?

И този въпрос или води към пълна катастрофа, или е най-разумният въпрос, който съм си задавал през живота си.]

Странно, но писах всичко това с идеята, че Пипа ще го прочете някой ден — а разбира се, тя няма да го прочете. Никой няма да го прочете, по очевидни причини. Не съм писал по памет: онази празна тетрадка, която учителката ми по английски ми даде преди толкова много години, се оказа първа от цяла поредица, начало на нередовен, но пожизнен навик, установил се, когато бях тринайсетгодишен, започнал с поредица официално звучащи и същевременно странно интимни, като до връстник, писма до майка ми: дълги, маниакални, преливащи от носталгия писма, сякаш писани до жива майка, която копнее за новини от мен, описващи къде съм „отседнал“ (никъде не употребявам глагола „живея“), писма, в които описвам подробно какво съм ял и какво съм пил, какво съм гледал по телевизията, какви книги съм чел и на какви компютърни игри съм играл, какви филми съм гледал, какво са направили и казали Барбърови, какво са направили и казали татко и Ксандра — тези писма (старателно датирани и подписани, готови да бъдат откъснати от тетрадката и да бъдат пратени по пощата) се редуваха с отчаяни изблици на „Мразя всички!“ и „Иска ми се да бях умрял!“, после минаваха месец-два само с по някой драснат ред, днес съм у Б., от три дни не съм ходил на училище, а вече е петък, животът ми в хайку, аз самият в почти зомбирано състояние, Божичко, така се надрусахме снощи, че аз май припаднах, играхме на някаква игра, наречена „Лъжливи зарове“, вечеряхме с корнфлейкс и ментови бонбони за приятен дъх.