Дона Тарт - Щиглецът

Е, да. Предполагам, че може. Или, за да цитирам още един от бисерите сред многото парадоксални твърдения на баща ми, понякога трябва да загубиш, за да спечелиш.

Защото оттогава измина вече близо година и през цялото това време аз почти не престанах да пътувам, единайсет месеца, които прекарах почти изключително в чакални на летища, хотелски стаи и всякакви други места, през които човек само преминава, стоянки за таксита, „Заминаващи полети“, „Пристигащи полети“, пластмасовите подноси, застоялият въздух, нахлуващ през вентилационните отвори, подобни на хриле на акула — и макар че още не е дошъл Денят на благодарността, в заведенията на „Старбъкс“ по летищата вече пускат леки за слушане стандартни коледни парчета, като „Tannenbaum“ в изпълнение на Винс Гуаралди и „Greensleeves“ на Колтрейн; и сред онези много, много неща, за които имах време да размишлявам (като например за какво си струва да живееш? за какво си струва да умреш? преследването на кои неща би било чиста глупост?), мислих много и за онова, което каза Хоуби: за онези образи, които докосват сърцето и го карат да разцъфти като цвете, образите, които отварят пътя към една много, много по-всеобхватна красота, която можеш да търсиш цял живот и така и да не откриеш.

И това време, което прекарах сам и на път, ми се отрази добре. Година беше времето, което ми отне спокойното, самотно странстване, в процеса на което откупих обратно все още достъпните фалшификати, сделки след деликатни преговори, които предпочетох да провеждам лично: три-четири пътувания месечно, до Ню Джърси, Ойстър Бей, Провидънс и Ню Канаан, а после и по-надалеч — Маями, Хюстън, Далас и Шарлотсвил, Атланта, където, по покана на очарователната ми клиентка Минди, съпруга на много богат търговец на автомобилни резервни части на име Ърл, прекарах три доста приятни дни в къщичката за гости край нов-новеничък замък, иззидан от кораловорозови камъни, със собствена зала за билярд, „пъб за джентълмени“ (с автентичен, вносен барман, роден в Англия) и покрито стрелбище с автоматично зареждане на мишени. Някои от клиентите ми, управляващи хедж-фондове и интернет-компании, имат втори жилища на екзотични места, екзотични най-малкото за мен, Антигуа, Мексико и Бахамските острови, Монте Карло и Жуан ле Пен и Синтра, интересни местни вина, коктейли в терасирани градини с палми и агаве и бели чадъри, пърхащи на вятъра край басейните като корабни платна. А в промеждутъците се намирах в състояние, което би могло да бъде описано като „бардо“ 226 226 В будизма междинно състояние след смъртта и преди новото раждане. — Б.пр. , летях насам-натам сред монотонния рев на двигателите, издигахме се с прозорци, поръсени с водни капки, нагоре през напластени облаци към светлината, слизахме към дъждовните облаци, дъжда, ескалаторите, надолу, надолу, към бъркотията от лица в сектора за получаване на багаж, зловещо подобие на живот след смъртта, в пространството между земя и не-земя, свят и не-свят, полирани до блясък подове и катедрално ехо под стъклени покриви, анонимната топлина на тълпите, масова идентичност, от която не желая да бъда част и действително не съм, но от друга страна се чувствам почти така, сякаш вече съм умрял, чувствам се различен и съм различен, изпитвам известна притъпена наслада да влизам и излизам от груповото съзнание, да дремя по пластмасовите столове и да се скитам по лъскавите пътеки между щандовете на безмитните магазини, и, разбира се, всички са изключително мили, когато ме посрещат след приземяването, вили с покрити тенис-кортове и частни плажове и — след задължителната обиколка, всичко е много мило, след като съм се възхитил на този Бонар и онзи Вюйар, след лекия обяд край басейна — подписвам един тлъст чек и потеглям, значително обеднял, обратно с такси до хотела.

Това е голямо изместване. Не знам как точно да го опиша. От искане към неискане, от желание към безразличие.

Разбира се, има и много други неща извън това. Шокът, аурата. Всичко е по-плътно, по-ярко и аз имам чувството, че се намирам на прага на нещо неизразимо. Откривам кодирани послания в бордните списания. „Енергийна защита“. „Безкомпромисно обгрижване“. Енергия, цветове, сияния. Всяко нещо е знак, сочещ към нещо друго. И после, отпуснал се на леглото в някоя охладена от климатик стая с цвят на порцелан и балкон към „Променад дез Англе“ в Ница, аз гледам облаците, отразяващи се в плъзгащите се стъклени врати, аз се питам удивено как е възможно дори тъгата да ме прави щастлив, как мокетите, мебелите-имитация на „бидермайер“ и тихият говор на водещия по „Канал Плюс“ може да създават по някакъв начин у мен усещането, че всичко това е уместно и правилно.