Дона Тарт - Щиглецът

Но дори когато отидох в Ню Йорк, аз продължих да пиша. „Защо, по дяволите, тук е толкова по-студено, отколкото си спомням, и защо тази глупава, шибана настолна лампа ме натъжава толкова?“ Описвах задушаващо скучни официални вечери; записвах разговори и описвах сънищата си; вземах си старателно бележки за онова, на което ме учеше Хоуби долу, в магазина.

за махагон от осемнайсети век по-лесно се намират подходящи парчета, отколкото за орех — погледът се заблуждава, когато дървото е по-тъмно

когато е изкуствено направено — прекалено равномерно!

1. в шкафа за книги износването личи по долните рафтове, където по-често се бърше прах и се пипа, но не и по горните

2. при мебели с ключалки оглеждай за драскотини под ключалката, където дървото може да бъде ожулено, ако ключалката е отваряна с ключ, който е висял на връзка

Между тези записки имаше бележки за резултати от търгове от поредицата „Забележителни произведения на американското изкуство“ („Партида 77, украсен многорък свещник, изпъкнало огледало, $7500“) и — все по-често — злокобни списъци и таблици, за които мислех, че ще бъдат неразбираеми за човек, попаднал случайно на тетрадката, а всъщност са повече от ясни:

Дек. 1-8 320.5 мг

Дек. 9-15 202.5 мг

Дек. 16-22 171.5 мг

Дек. 23-30 420.5 мг

… и навсякъде в тези описания на ежедневието, издигайки ги над това, което бяха в същността си, е тайната, видима единствено за мен: разцъфтяваща в мрака, не спомената нито веднъж с думи.

Защото, ако нашите тайни определят същността ни, различна от лицето, което представяме пред света, тогава картината беше онова, което ме открои от жизнената повърхност и ми даде възможност да разбера кой съм. И тя е там: в тетрадките ми, на всяка страница, макар да не присъства видимо. Мечта и вълшебство, магия и бълнуване. Единна теория на полето. Тайна за тайната.

[ Това дребосъче, бе казал Борис в колата, докато пътувахме за Антверпен, знаеш ли, художникът го е виждал — не е рисувал птичката по памет, разбираш ли? Това е съвсем истинско — дребосъче, приковано към стената, там. Ако го видех сред дузина други птици, бих го разпознал веднага, без проблем.]

И той е прав. Аз също бих го разпознал. И ако можех да се върна назад във времето, бих срязал незабавно верижката и нямаше изобщо да ме е грижа, че картината ще остане ненарисувана.

Само че нещата всъщност са доста по-сложни. Кой знае защо изобщо Фабрициус се е заел да рисува щиглеца? Мъничък, уникален шедьовър, единствен по рода си. Бил е млад, прочут. Имал видни покровители (макар че, за съжаление, нито една от работите, рисувани за тях, не е оцеляла). Човек може да си го представи като младия Рембранд, затрупан с внушителни поръчки, ателието му — отрупано с накити, бойни брадви, бокали и животински кожи, дори леопардови, лъскави доспехи, властта и тъгата, криещи се в светската суета. Защо тогава такъв обект? Самотно домашно птиче? Изборът в никакъв случай не е характерен за времето и епохата, тогава са рисували предимно мъртви животни, във вид на внушителни ловни трофеи, отпуснати тела на зайци, птици и риби, натрупани на купчини, очакващи да бъдат сготвени и поднесени на масата. Защо ми се струва толкова важен фактът, че стената е гола — по нея няма окачени гоблени и ловни рогове, никакъв декор — и че той се е постарал да отбележи така ясно видимо името си и годината, нали надали е знаел (не би могъл, нали?), че 1654 година, годината, в която е нарисувал картината, е и годината на неговата смърт? Долавя се сякаш някаква тръпка на предчувствие, сякаш е имал усещането, че тази малка, загадъчна картина ще е една от малкото му работи, които ще го надживеят. Преследва ме мисълта за различните нива на тази аномалия. Защо не е избрал нещо по-типично? Защо не пейзаж — морски или не, историческа сцена, поръчан портрет на някоя видна личност, хора от простолюдието, пиещи в кръчма, защо не дори букет лалета, за Бога, а този малък, самотен пленник? Прикован към пръчката, на която стои? Кой би могъл да знае какво е искал да ни каже Фабрициус с избора на мъничкия си модел? И ако е вярно това, което се казва често, че всяка голяма картина е своеобразен автопортрет — ако Фабрициус иска да ни каже с това нещо за себе си, какво е то? Художник, считан за ненадминато велик от най-великите художници на своето време, художник, загинал толкова млад, толкова отдавна, и за когото не знаем почти нищо? За себе си като художник той казва много неща. Работата му говори със свой собствен глас. Стегнатият рисунък на крилете, перцата, изобразени с резки подрасквания с дръжката на четката. Почти видима е лекотата, с която се е движила четката, уверените движения на ръката му, наслоявала плътно боите. И все пак, съществуват и едни полупрозрачни петна, рисувани с такава обич редом с другите, нанесени с плътни, смели удари, че в този контраст се долавя нежност и дори закачка, видим е грундът, докосван от косъмчетата на четката; той иска да почувстваме колко мека е перушината на гърдите, колко лека и нежна е на пипане, колко крехко е крачето, вкопчено в металната пръчка.