Дона Тарт: Щиглецът

Вярвай ми, и с останалите начини имах достатъчно проблеми.

Да, това поставя тежка стигма, буди страх, разбирам. Що се отнася до мен — честно, в повечето случаи предпочитам да смъркам — в клубове, ресторанти, когато обикалям насам-натам, е много по-лесно да се отбиеш в тоалетната и да смръкнеш малко. А този начин — винаги копнееш за него. И на смъртното ми легло ще копнея за доза. По-добре никога да не започваш. Въпреки че… наистина е много дразнещо да гледаш някакъв тиквеник да седи, да пуши крек с лула и да обяснява колко мръсно и несигурно нещо е спринцовката, и че никога не би го ползвал, разбираш ли — като че ли е кой знае колко по-разумен от теб.

А ти защо започна?

Защо започват хората? Приятелката ми ме беше зарязала. Онази, с която ходех тогава. Исках да се държа лошо и самоунищожително, ха. Е, желанието ми се изпълни.

Джими Стюарт с пуловер с емблемата на университета си. Сребриста луна, треперещи гласове. Момичета от Бъфало, излезте тази вечер, излезте тази вечер. А защо тогава не спреш?, попитах.

Защо да спирам?

Наистина ли трябва да обяснявам защо?

Ясно, но ако не ми се иска?

Но ако наистина можеш да спреш, защо да не спреш?

От меч живееш, от меч умираш, отбеляза рязко Борис и натисна с брадичка копчето на много професионален на вид турникет, докато навиваше ръкава си нагоре.]

И колкото и ужасно да звучи това, аз го разбирам. Не можем да избираме какво да искаме и какво да не искаме, и това е суровата, самотна истина. Понякога искаме онова, което искаме, дори да съзнаваме, че то ще ни убие. Не можем да избягаме от себе си. (Едно признавам на баща ми — той поне се беше опитал да поиска разумното — майка ми, чантата с документи, мен — преди да побеснее напълно и да побегне от него.)

И колкото и да ми се иска да повярвам, че има някаква истина отвъд илюзията, започнах да се убеждавам, че отвъд илюзията няма истина. Защото между „реалността“ от една страна и момента, в който съзнанието докосва реалността, има едно междинно пространство, краят на дъгата, където се ражда красотата, където две различни плоскости се преливат една в друга и се смесват, давайки ни онова, което животът не ни дава: и това е пространството, обитавано от изкуството, пространството, обитавано от магията.

А аз бих добавил — обитавано и от любовта. Или по-скоро тази междинна зона илюстрира противоречието, залегнало в основата на любовта. Погледнато отблизо: осеяна с лунички ръка, притисната към черно палто, жаба-оригами, килната на една страна. Отстъпиш ли назад, незабавно възниква илюзията: по-истинска от живота, безсмъртна. Самата Пипа е играта между тези две неща, едновременно любов и не-любов, има я и я няма. Снимки по стената, смачкан чорап под леглото. Моментът, когато посегнах да махна едно пухче от косата й, а тя се разсмя и избегна докосването ми. И също както музиката е разстоянието между нотите, също както красотата на звездите се крие в разстоянието между тях, също както, когато слънцето докосне дъждовните капки под определен ъгъл, опасва с пъстроцветна лента небето — така и пространството, в което съществувам аз и искам да продължа да съществувам, и честно казано, се надявам и да умра в него, е именно това междинно разстояние, в което отчаянието се пречупи в чистата различност и създаде нещо по-висше.

Затова и реших да напиша тези страници така, както ги написах. Защото само когато встъпиш в тази междинна зона, на пъстрата граница между истината и неистината, става изобщо поносимо да съществуваш и да пишеш това.

Важно е онова, което ни учи да разговаряме със себе си; онова, което ни учи да си пеем от отчаяние. Но картината ме научи и на друго — че можем да разговаряме един с друг, прехвърляйки бариерата на времето. И аз чувствам, че има нещо много сериозно, много важно, което трябва да ти кажа, мой несъществуващи читателю, и чувствам, че трябва да ти го кажа така настоятелно, както ако стоях в стаята пред теб. Че животът — каквито и други качества да има — е кратък. Че съдбата е жестока, но може би не е произволна. Че Природата (с което искам да кажа Смъртта) винаги побеждава, но това не означава, че трябва да се преклоним, да коленичим пред нея. Че дори ако невинаги сме щастливи, че сме тук, нашата задача е да се потопим в живота така или иначе; да газим право напред, напряко през тази помийна яма, с отворени очи и открити сърца. И когато умираме, когато се издигаме над материалното и когато потъваме отново, позорно, в материалното, за нас е гордост и привилегия да обичаме онова, което смъртта не може да докосне. Защото, макар че забвението и злополучията са преследвали тази картина през вековете — по същия начин я е следвала и любовта. И доколкото тя е безсмъртна (а тя е безсмъртна), аз имам един мъничък, светъл, непроменим дял в това безсмъртие. И аз добавям своята любов към историята на хората, които са обичали красивите неща, които са ги търсили, които са ги спасявали от огъня, издирвали са ги, когато са изчезнели, опитвали са се да ги съхранят и да ги спасят, предавайки ги буквално от ръка на ръка, и сияйната им песен се издига над разрухата на времето и достига до нови и нови поколения любители на красотата.