Дона Тарт - Щиглецът

— Не съм платил трийсет хиляди за огърлицата.

— Не, предполагам, че си платил нещо от рода на седемдесет и пет хиляди, ако си я купил от магазин. А има и друго… — внезапно Хоуби придърпа един стол и седна. — О, не знам какво да правя — каза той потиснато. — Не знам откъде да започна.

— Моля?

— Моля те, кажи ми, че тази, другата история няма нищо общо с теб.

— Каква история? — попитах предпазливо.

— Ето каква — сутрешно предаване, класическа музика, от кухненското радио се носеха мечтателните звуци на клавирна соната. — Два дни преди Коледа имах забележително посещение — дойде твоят приятел Лушъс Рийв.

Внезапно изпитах чувството, че пропадам, бързо и надълбоко.

— Който отправи някои действително потресаващи обвинения. Решително надхвърлящи очакванията ми — Хоуби затвори очи, притиснал палеца и показалеца си към тях, и поседя за миг така. — Да оставим засега другото настрана. Не, не — каза той и махна с ръка, отхвърляйки опита ми да заговоря. — Всичко по реда си. Сега — за мебелите.

Мълчанието между нас се проточи нетърпимо.

— Разбирам, че не съм се държал така, че да ти е лесно да се обърнеш към мен. Разбирам също, че аз съм този, който те постави на тази позиция. Но… два милиона долара, Тио!

— Слушай, позволи ми да кажа нещо…

— Трябваше да си водя бележки — той представи фотокопия, товарителници за вещи, които никога не сме продавали, с които никога не сме разполагали, за да ги продадем, вещи на ниво „Значителни произведения на американското изкуство“, несъществуващи, не можех да пресмятам на ум и в един момент просто престанах. Цели дузини! Нямах представа какъв обхват е била добила цялата работа. А и ти ме излъга за подхвърлянето на фалшификати. Той съвсем не иска това.

— Хоуби? Хоуби, чуй ме — той гледаше към мен, но не ме поглеждаше истински. — Съжалявам, че е трябвало да разбереш по този начин, надявах се да уредя всичко, преди да се стигне до това, но… всичко е наред, разбираш ли? Мога да откупя обратно всичко, до последното парче.

Но вместо да изглежда облекчен, той само поклати глава.

— Това е ужасно, Тио. Как съм могъл да допусна всичко това?

Ако не бях толкова развълнуван, можех да изтъкна, че е допуснал само една грешка — да ми се довери и да взема думите ми за чиста монета, но той изглеждаше толкова искрено озадачен, че не събрах сили да проговоря.

— Как е могло да стигне толкова далеч? Как е възможно да не съм разбрал? Той имаше… — Хоуби извърна поглед, поклати отново глава, бързо, невярващо. — Твоят почерк, Тио. Твоят подпис. Маса на Дънкан Файф… столове за трапезария „шератън“… диван „шератън“, изпратен в Калифорния… този диван съм го правил аз, Тио, със своите две ръце, виждал си ме да го правя, той е толкова „шератън“, колкото и онази пазарска торба от „Гристийдс“ там. Изцяло нова рамка, дори подлакътниците са нови. Само два от краката са оригинални, ти стоеше до мен и ме гледаше как дялах украсата на новите…

— Съжалявам, Хоуби… от данъчното се обаждаха всеки ден… не знаех какво да направя…

— Знам, че не си знаел — каза той, но докато го казваше, в очите му се таеше съмнение. — Това долу е било нещо като детския кръстоносен поход. И все пак — той избута стола си назад и извърна очи към тавана, — защо не си спрял? Защо продължи да вършиш това? Харчели сме пари, които всъщност не са наши! Закопал си ни до кръста в земята! Това е продължавало с години! Дори да можем да възстановим всички суми, което не можем и ти го знаеш…

— Хоуби, като начало, аз мога да ги възстановя, и после… — имах нужда от кафе, не бях се събудил, но на печката нямаше кафе, а моментът наистина не беше подходящ да стана и да си направя — и второ, е, не мога да кажа, че е било редно, защото със сигурност не беше, но аз се опитвах да спася фирмата и да уредя някои задължения, не знам как се стигна дотам цялата работа да излезе от контрол. Но — не, не, чуй ме — казах настоятелно; чувствах как се отдалечава от мен, как погледът му се замъглява, както ставаше с майка ми, когато беше принудена да седи и да слуша някаква особено усукана и невероятна лъжа на баща ми. — Каквото и да ти е казал, а аз не знам какво е то, сега вече имам парите. Всичко е наред. Разбираш ли?

— Струва ми се, че не смея да те попитам откъде ги имаш — после той се облегна на стола си и продължи тъжно: — Къде беше всъщност? Ако нямаш нищо против да попитам?

Кръстосах и прекръстосах крака, потърках с ръце лицето си.

— В Амстердам.

— Защо в Амстердам? — и допълни, докато аз търсех подходящ отговор: — Мислех, че няма да се върнеш.