Дона Тарт - Щиглецът

Пастет. Хайвер. Коледен хляб. Въпреки всичко аз също бях гладен и решавайки да бъда благодарен за мига и за храната пред себе си, започнах също да се храня, така че известно време и двамата мълчахме.

— По-добре ли се чувстваш? — попита той след малко, поглеждайки към мен. — Изтощен си. — Взе си още сьомга. — Има някакъв лош грип, и Шърли го прихвана.

Мълчах. Едва бях започнал да осъзнавам за себе си факта, че той е тук, в стаята, с мен.

— Мислех, че си излязъл с някое момиче. Е, ето къде бяхме ние с Гюри — продължи той, когато аз не отговорих. — Бяхме във Франкфурт. Да… това знаеш. Ама че луда история беше! Но… — той допи шампанското, отиде до минибара и клекна, за да види какво има в него.

— Паспортът ми у теб ли е?

— Да, паспортът ти е у мен. Брей, хубаво вино има тук! И тези симпатични бутилчици „Абсолют“!

— Къде е?

— Ааа… — той се упъти с големи крачки към масата, с бутилка червено вино под мишница, понесъл и три бутилчици водка, които пъхна в кофичката с лед. — Ето ти го — измъкна паспорта от джоба си и го подхвърли небрежно на масата. — А сега — той седна отново — да вдигнем ли заедно тост?

Седях на ръба на леглото си, без да мърдам, с чинията с недоядена храна в скута си. Паспортът ми.

В настъпилото дълго мълчание Борис се пресегна през масата и тракна със средния си пръст по ръба на чашата ми с шампанско, стъклото звънна остро, прозвуча като почукването с лъжичка по чашата, когато дойде време за тостовете.

— Мога ли да привлека за малко вниманието ви? — попита той иронично.

— Какво?

— Тост? — и наклони чашата си към моята.

Потърках с ръка челото си.

— И за какво?

— Моля?

— За какво точно смяташ да вдигнеш тост?

— Коледа? Божията милост? Става ли?

Колкото по-дълго ставаше мълчанието между нас, макар и не точно враждебно, толкова повече то придобиваше отчетлива, заплашваща да излезе извън контрол отсянка на гняв. Най-сетне Борис се облегна отново на стола си, посочи с глава чашата ми и каза:

— Неприятно ми е да настоявам, но когато приключиш да се блещиш в мен, може би ще…

— Трябва да си изясня всичко това рано или късно.

— Кое?

— Предполагам, че ще трябва да си го изяснявам дълго време в мислите си. Няма да е лека задача. Разбираш ли, това — тук, другото — там. На две различни купчини. А може би дори три.

— Потър, Потър, Потър… — каза той с приятелски, леко пренебрежителен тон и отново се приведе напред, — глупак си ти. Не си способен да изпиташ благодарност, не цениш красотата на мига.

— Неспособен да изпитам благодарност. Смятам да пия за това.

— Какво? Нима не помниш онази наша единствена щастлива Коледа? Щастливите отминали дни? Които няма да се върнат никога? Баща ти — той замахна нашироко с ръка — на масата в ресторанта? Великолепната вечеря, радостта ни? Щастливото посрещане на празника? Не почиташ ли този спомен в сърцето си?

— За Бога!

— Потър — изпъшка той, — ама и ти си голяма работа. По-лош си от жена. „Бързо, бързо.“ „Ставай, тръгвай.“ Не прочете ли съобщенията ми?

— Какво?

Борис, който протягаше ръка към чашата си, застина на място. После хвърли бързо поглед към пода и аз изведнъж осъзнах много ярко присъствието на чантата му до стола.

Борис почука развеселено с нокътя на палеца по предните си зъби.

— Давай.

Думите увиснаха над останките от закуската. Разкривени очертания в сребърния купол на капака върху металното блюдо.

Вдигнах чантата и се изправих; усмивката му изчезна, защото аз тръгнах към вратата.

— Чакай! — каза той.

— Какво да чакам?

— Няма ли да я отвориш?

— Виж какво… — познавах се прекалено добре и си нямах доверие; не биваше да се бавя, нямаше да допусна едно и също нещо да се повтори два пъти…

— Какво правиш? Къде отиваш?

— Ще отнеса това долу. За да го заключат в сейфа — не знаех дали в хотела изобщо има сейф, знаех само, че не искам картината да бъде близо до мен — беше на по-сигурно място при непознати, в някое гардеробно помещение, където и да било. Освен това имах намерение да се обадя в полицията в мига, когато Борис си тръгнеше, но не по-рано; нямаше смисъл да го въвличам в това.

— Но ти дори не отвори чантата! Дори не знаеш какво има вътре!

— Чух вече.

— Какво, по дяволите, означава това?

— Може би не искам да знам какво има вътре.

— О, така ли? А може пък да искаш. Не е онова, което си мислиш, че е — допълни той малко злорадо.

— Не е?

— Не е.

— А откъде знаеш какво си мисля, че е?