Дона Тарт - Щиглецът

Пъхнах торбичката с бонбони в джоба на сакото си, застанах в коридора и си поех дълбоко въздух. Дори осъдените на смърт имаха право да си поръчат нещо за последната вечеря — тема, която Хоуби (който готвеше неуморимо и се наслаждаваше на храната) беше подхващал нерядко в края на вечерта, заедно с арманяка, докато обикаляше, търсейки празни кутийки от енфие и чинийки, за да ги предложи като импровизирани пепелници на гостите си: за него това беше въпрос от сферата на метафизиката, най-подходящ за обсъждане на пълен стомах, след като той раздигнеше чиниите от десерта и поднесеше последното плато с карамели, ароматизирани с жасмин, защото — когато наистина вижда края, който ще дойде с края на нощта, когато затваря очи и махва с ръка за сбогом на света — какво би избрал човек всъщност? Някой утешителен спомен за миналото? Обикновено печено пиле, като обяда през някоя неделя, потънала в детството? Или би протегнал за последен път ръка към лукса, към далечния хоризонт — фазан с горски плодове, бели трюфели от Алба? Що се отнася до мен, преди да изляза в коридора, аз дори не съзнавах, че съм гладен, но в този момент, докато стоях там с бунтуващ се стомах и лош вкус в устата, и възможността за едно последно хранене на свобода, имах чувството, че никога не съм долавял по-прекрасна миризма от тази, топла и сладка: кафе и канела, обикновени кифли с масло от „континенталната закуска“. Странно, казах си, когато се върнах в стаята и взех менюто на румсървиса: да искаш нещо толкова лесно постижимо, да изпитваш апетит към самия апетит.

— Весела Коледа! — каза половин час по-късно момчето, което донесе закуската от кухнята, набит, разчорлен тийнейджър, като образ от картините на Ян Стейн, с увита като венец лъскава гирлянда в косата и клонче имел зад ухото.

После започна да повдига със замах сребърните капаци на блюдата.

— Специален холандски коледен хляб — посочи той иронично. — Само за днешния ден. — Бях поръчал „Празнична закуска с шампанско“, която включваше малка бутилка шампанско, яйца, приготвени със зехтин с трюфели и хайвер, плодова салата, плато с пушена сьомга и пастет, и половин дузина купички със сосове, кисели краставички, каперси, подправки и туршия от лукчета.

Той отвори шампанското и си тръгна (след като му дадох като бакшиш почти всички пари в евро, които ми бяха останали), и аз тъкмо си бях налял кафе и отпивах предпазливо, питайки се дали стомахът ми ще го понесе (още ми се гадеше и отблизо кафето не миришеше чак толкова прелестно), когато телефонът иззвъня.

Беше служителят от рецепцията.

— Весела Коледа, господин Декър — каза той припряно. — Съжалявам, но при вас се качва посетител. Опитахме се да го задържим на рецепцията…

— Какво?

Застинах. Ръката ми с чашата остана на половин път към устата.

— Качва се. Сега. Опитах се да го задържа. Помолих го да почака, но той отказа. Тоест… колегата го помоли да почака. Той тръгна нагоре, преди да успея да ви се обадя…

— Аха — огледах стаята. Цялата ми решителност се беше изпарила за миг.

— Моят колега — чу се как служителят разговаря приглушено с някого — колегата ми тъкмо тръгна след него по стълбите… и тъй като стана съвсем внезапно, си казах, че би трябвало…

— Каза ли си името? — попитах, отивайки към прозореца, докато се питах дали ще успея да го счупя с някой стол. Не бях на висок етаж, не се изискваше да скачам отвисоко, надали бяха повече от дванайсет фута.

— Не, не каза, господине — човекът говореше много бързо. — Не можахме… искам да кажа, той беше много решителен… промъкна се направо покрай рецепцията, преди…

В коридора настана суматоха. Някой крещеше на холандски.

— … тази сутрин персоналът ни е по-ограничен, вярвам, че ще проявите разбиране…

Някой заблъска решително по вратата — трепнах рязко, уплашено, сякаш отново виждах безкрайно бликащия от челото на Мартин фонтан, и разлях кафето си. Мамка му, казах си, поглеждайки костюма и ризата — бяха съсипани. Не можаха ли да почакат да приключа със закуската? От друга страна, мислех си, докато попивах кафето със салфетка и се взирах мрачно във вратата: може пък да бяха хората на Мартин. Може би всичко щеше да свърши по-бързо, отколкото бях предполагал.

Но вместо това, когато отворих вратата — почти не можех да повярвам на очите си — пред мен застана Борис. Раздърпан, със зачервени очи, с доста очукан вид. Имаше сняг в косата му, сняг и по раменете му. Бях прекалено стъписан, за да изпитам облекчение.