Дона Тарт - Щиглецът

Важно беше да не се замислям прекалено много. Важното беше да яхна вълната на енергията, породена от съня, която бе останала с мен и след като се събудих. Тъй като не говорех холандски, щях да отида в американското консулство и да ги помоля те да се обадят в холандската полиция. Щях да разваля Коледата на някой чиновник от консулството, празничния семеен обяд. Но не смеех да чакам, защото си нямах доверие. Може би нямаше да е зле да сляза долу и да прегледам сайта на Държавния департамент на САЩ и да осъвременя познанията за правата си на американски гражданин — със сигурност на света имаше много по-лоши места, на които да се озовеш в затвора, и може би, ако разкажех откровено всичко, което знаех (Хорст и Саша, Мартин и Фритс, Франкфурт и Амстердам), те щяха да успеят да открият картината.

Но кой можеше да знае как щяха да се развият събитията? Бях сигурен само в едно — на отлагането бе сложен край. Каквото и да се случеше, нямаше да бъда като баща си, да се измъквам, да кроя планове до последния момент, когато обърна колата и се разби в пламъците; щях да тръгна напред и да приема онова, което идваше към мен; и в този ход на мисли отидох в тоалетната, хвърлих вътре пергаментовия плик и пуснах водата.

Това беше: бързо както в случая с Мартин, и също толкова необратимо. Какво казваше баща ми? „Изправи се лице в лице с последствията“. Нещо, което самият той така и не направи.

Бях обходил всички ъгли на стаята, бях свършил с всичко необходимо, оставаха само писмата. Дори почеркът ме караше да се присвия от неудобство. Но — тази мисъл ме накара да трепна, готов да отстъпя — наистина трябваше да пиша на Хоуби: не самосъжалителните пиянски излияния, а делово писмо от няколко реда, да му обясня къде се намират чековата ми книжка, счетоводната книга, ключа от трезора. Може би щеше да е по-добре да призная писмено продажбата на фалшивите мебели, и да изясня категорично, че той няма нищо общо с нея. Може би бих могъл да поискам това изявление да бъде нотариално заверено в американското консулство; може би Холи (или който и да било друг) щеше да се съжали над мен и да помоли някой да го направи, преди да се обади в полицията. Гриша щеше да потвърди много неща, без да рискува да бъде замесен; никога не бяхме го обсъждали, той никога не ми беше задавал въпроси, но знаеше, че има нещо нередно във всички тези потайни прескачания до склада.

Оставаха Пипа и госпожа Барбър. Господи, онези писма, които бях писал на Пипа и така и не бях изпратил! Най-добрият, най-творческият ми опит, след катастрофалната й поява с Евърет, беше започнал и завършил с един ред, чийто тон според мен беше бодър и същевременно трогателен: „Заминавам за малко“. Като предполагаема бележка на самоубиец навремето тя ми изглеждаше, поне заради краткостта, като малък шедьовър. За съжаление обърках дозата и се събудих дванайсет часа по-късно, потънал в онова, което бях повърнал по завивката, и ми се наложи да се смъкна с усилие долу, защото в десет сутринта имах среща със служители от данъчните служби.

Като оставим това настрана, писмо на човек, комуто предстои да влезе в затвора, беше нещо различно, и щеше да е най-добре да си остане ненаписано. Пипа не се заблуждаваше, знаеше отлично що за човек съм. Не можех да й предложа нищо. Аз бях болестта, несигурността, всичко, от което тя се стремеше да избяга. Влизането в затвора щеше само да потвърди онова, което тя вече знаеше. Най-доброто, което можех да направя, бе да преустановя контактите си с нея. Ако баща ми бе обичал наистина майка ми — ако я беше обичал наистина така, както твърдеше, че я е обичал навремето — нима не би направил същото?

И после… госпожа Барбър. Такова съзнание може да те озари на потъващ кораб; то бе от онези крайно изненадващи неща, които не си в състояние да помислиш за себе си, докато не видиш абсолютния край, спасителните лодки във водата и кораба в пламъци — но в крайна сметка, когато мислех да се самоубия, именно представата за онова, което щях да причиня на нея, ме измъчваше най-много.

Излизайки от стаята — трябваше да сляза долу, за да помоля да поръчат куриер от FedEx и да прегледам сайта на Държавния департамент, преди да се обадя в консулството — аз спрях. Малка торбичка с бонбони, превързана с панделка, висеше на дръжката на вратата, а на нея имаше бележка, написана на ръка: „Весела Коледа!“ Отнякъде се носеше смях, прекрасно ухание на силно кафе, горена захар и прясно изпечен хляб лъхаше отдолу и се носеше по коридора. Всяка сутрин си бях поръчвал хотелската закуска и я изяждах мрачно — нали Холандия беше прочута с кафето си? Но тъй като пиех всеки ден, не бях в състояние дори да почувствам вкуса му.