Дона Тарт - Щиглецът

Вече не приемах тялото си като свое. То беше престанало да ми принадлежи. Чувствах ръцете си като отделени от мен, докато те се движеха, плаваха в пространството по свое желание, а когато се изправях, се чувствах като разгъваща се марионетка, изправяща се с прекъслечни движения, за да увисне на конците си.

Хоуби ми беше разказвал, че като млад пиел „Къти Сарк“, защото това било предпочитаното уиски на Харт Крейн. Къти Сарк означава „къса пола“.

Бледозелените стени в стаята с пианото, палмите и сладоледът с шамфъстък.

Обледенени прозорци. Студените стаи от детството на Хоуби.

Старите майстори — те никога не грешаха.

Какво мислех аз, какво чувствах?

Болеше ме, когато дишах. Пакетчето с хероина беше в нощното шкафче, от другата страна на леглото. Но въпреки че баща ми, с непресъхващата си любов към ада на шоубизнеса, би изпаднал във възторг пред сцената — наркотикът, мръсният пепелник, пиенето и така нататък — аз не можех да приема докрай мисълта, че ще ме открият проснат на леглото в хотелския си халат, като някой певец с отминала слава от онези, които забавляват публиката в хотелските ресторанти. Трябваше да се измия, да взема душ, да се избръсна и да облека костюма си, за да нямам толкова жалък вид, когато ме намерят и едва тогава, когато свършеше смяната на нощните камериерки, да махна табелката „Моля, не безпокойте“ от вратата: по-добре беше да ме намерят бързо, не ми се искаше да ме открият по миризмата.

Сякаш цял човешки живот бе изтекъл от онази вечер, която прекарах с Пипа, спомних си колко щастлив бях тогава, как бързах за срещата си с нея в студения зимен мрак, спомних си възторга си, когато я видях под една улична лампа пред „Филм Форум“, и как се позабавих на ъгъла, за да изпитам докрай насладата да я гледам как се озърта за мен. Лицето й с изписано по него очакване, докато се взираше в тълпите. Аз бях този, когото очакваше да види: аз. И трепването на сърцето, когато повярваш за миг, че може би все пак можеш да имаш онова, които никога няма да бъде твое.

Костюмът от гардероба. Всички ризи бяха мръсни. Защо не се бях сетил да дам една за пране. Обувките ми бяха подгизнали от вода, в ужасно състояние, което добавяше една финална жалка нотка към общата картина — но не (спрях замаян в средата на стаята), нима исках да легна на леглото напълно облечен и с обувки, като труп в залата на погребална агенция? Отново ме беше избила студена пот, отново ме тресеше и мръзнех, всичко се повтаряше. Имах нужда да седна. Може би трябваше да обмисля отново цялото представяне на случая. Да скъсам писмата. Да изглежда като нещастен случай. Много по-добре би било да създам впечатлението, че съм се канел да отида на някакъв незнаен маскарад, решил съм да смръкна малко преди да изляза — седнал на ръба на леглото, предозиране, черно сияние на бенгалски огньове, пукот на тапи от шампанско, блажено отпускане. Упс, грешка.

Белите криле на празнично вълнение. Засилване и скок в безкрайността.

Тогава гръмнаха тромпети и аз се стреснах. Литургичното песнопение бе отстъпило място на музика с неуместно празнично звучене. Мелодична, с голямо участие на духови инструменти. Раздразнението се надигна у мен като вълна. Сюита „Лешникотрошачката“. Съвсем неуместно. Всичко беше неуместно. Една класическа коледна фантазия съвсем не беше нотката, с която бих искал да си отида, не и с тези бравурни оркестрови изпълнения, марш на еди-кого си, и внезапно стомахът ми се сви и се издигна рязко чак в гърлото ми, имах чувството, че съм изпил кана лимонов сок само след миг, дори още преди да успея да стигна до кошчето за боклук, всичко избликна навън в прозрачен киселинен порой, на вълни, вълна след жълта вълна.

След като всичко свърши, аз останах седнал на килима, опрял чело на острия метален ръб на кошчето, а искрящата музика на приказния балет се лееше вбесяващо на фона: дори не бях пиян, това беше ужасното, бях просто болен. Чувах откъм коридора бърборенето на куп американци, двойки се смееха и си пожелаваха шумно „лека нощ“, преди да се упътят към стаите си: стари приятели от колежа, работа във финансовия сектор, пет и повече години в областта на корпоративното право, тази есен Фиона тръгва на училище, всичко е наред в „Оукландия“, е, лека нощ тогава, обичаме ви, приятели — животът, който можех да имам и аз, само че не го исках. Помня, че това беше последното, което мислех, преди да се изправя със залитане на крака, да изключа дразнещата ме музика и — докато стомахът все още ме измъчваше — се хвърлих на леглото по лице, сякаш се хвърлях от някой мост, всички лампи в стаята продължаваха да греят ярко, докато аз потъвах далеч от светлината и мракът се сключи над главата ми.