Дона Тарт - Щиглецът

Китси като дете. Фини кичури коса, разпилени по лицето й. „Стига с тези хапчета! Престани или ще кажа на мама!“

И накрая, но не на последно място —

(тук химикалката спря за миг да се движи)

накрая, но не на последно място искам да ти кажа колко красива беше на партито и колко ме трогна жестът ти, когато реши да си сложиш обиците на майка ми. Тя ужасно много обичаше Анди — би обичала и теб, и би била щастлива да бъдем заедно. Съжалявам, че не стана така. Но се надявам за теб всичко да се уреди. Наистина.

С обич,

Тио

Залепих плика; написах адреса; оставих го настрана. На рецепцията сигурно имаше марки.

Скъпи Хоуби,

Трудно ми е да пиша това писмо и съжалявам, че се налага да го напиша.

Ту се потях, ту ме втрисаше. Пред очите ми се въртяха зелени петна. Температурата ми беше толкова висока, че стените сякаш започваха да ме притискат от всички страни.

Това няма връзка с фалшификатите, които продадох. Предполагам, че скоро ще научиш за какво става дума.

Азотна киселина. Сажди. Времето оставяше следи и белези върху мебелите, както и върху живите същества.

И — не знам как точно да се изразя — но все си спомням за едно болно кученце, което ние с майка ми намерихме на улицата в китайския квартал. Лежеше между две кофи за боклук. Беше женско, мъничък питбул. Миришеше, беше мръсно, само кожа и кости. Прекалено отпаднало, за да стои на краката си. Хората просто го подминаваха. Аз се разстроих и майка ми обеща да го приберем, ако е още там, когато приключим с яденето. И когато излязохме от ресторанта, то си беше още там. Повикахме такси, взех я на ръце, а когато се прибрахме у дама, мама й приготви легло в един кашон в кухнята, тя беше толкова щастлива, ближеше ни по лицата, пи вода, изяде и кучешката храна, която й бяхме купили, после я повърна.

Е, накратко казано, тя умря. Вината не беше наша. А ние имахме чувството, че имаме някаква вина. Носихме я при ветеринаря, купувахме храна за болни кучета, но състоянието й се влошаваше. Междувременно и двамата я бяхме обикнали много. Мама отново я заведе на преглед, при специалист в Центъра по ветеринарна медицина. И ветеринарят казал, че кучето има някаква болест, не помня вече името, но е било болно, когато сме го намерили, казал знам, че не искате да чуете това от мен, но ще бъде много по-добре за нея, ако я приспите още сега…

До този момент ръката ми летеше напред по хартията, на резки, трескави скокове, без да се замислям. Но когато изписах докрай страницата и посегнах да взема друг лист, аз спрях ужасен. Онова, което първоначално бях почувствал като безтегловност, като смел последен полет, съвсем не бе породило красноречивото, вълнуващо сбогуване, което си бях представял. Почеркът ми беше неясен, редовете се кривяха, текстът не беше интелигентен, последователен или дори четлив. Би трябвало да има някакъв по-кратък, по-простичък начин да благодаря на Хоуби и да му кажа онова, което имах да му кажа: а именно, че не бива да се чувства зле, че винаги е бил добър с мен и че е направил всичко по силите си, за да ми помогне, също както ние с майка ми бяхме направили всичко по силите си да помогнем на малкия питбул, а кученцето — този момент беше от значение, само че аз не искам да разводнявам много разказа си — независимо от това, че беше много мило, в дните преди смъртта си се държеше като истински разрушител, съсипа кажи-речи целия апартамент и разпокъса целия диван.

Сълзливо, самосъжалително, безвкусно. Имах чувството, че са остъргали отвътре гърлото ми с бръснач.

Смъкваме горния слой. Вижте: има дървояд. Ще трябва да се третира с „Купринол“.

Онази нощ, когато взех свръхдоза в банята на горния етаж в дома на Хоуби, очаквайки да не се събудя, но все пак се събудих, опрял буза на една от старите плочки с психеделична шестоъгълна форма, се бях удивил колко сияйна може да бъде една обикновена бяла баня с обзавеждане отпреди Втората световна война, когато я гледаш от отвъдното.

Началото на края? Или краят на края?

Fabelhaft. Възможно най-хубавото забавление.

Едно по едно. Първо аспирините. Студена вода от минибара. Аспирините драскаха и засядаха в хранопровода ми, като че ли преглъщах чакъл, стривах ги, за да ги преглътна, от пиенето се почувствах много по-болен, жаден, объркан, въдичарски кукички се забиваха в гърлото ми, вода се стичаше абсурдно по бузите ми, задъхвах се, гърдите ми свиреха. Бях отворил виното, за да си доставя удоволствие (поне така се предполагаше), но то се стичаше по гърлото ми като терпентин, изгаряше, режеше стомаха ми, дали да не си напълня ваната, дали да не се обадя долу и да поръчам да ми донесат нещо топло за пиене, нещо обикновено, бульон или чай? Не: трябваше просто да допия виното и да продължа с водка; някъде онлайн бях прочел, че само два процента от опитите за самоубийство със свръхдоза наркотик са успешни, което ми се стори абсурдно ниска цифра, но за съжаление потвърдена и от собствения ми досегашен опит. It ain’t gonna rain no mo’ 222 222 (англ.) „Вече няма да вали“, заглавие на песен от Уендъл Удс Хол. — Б.пр. . Така гласяла предсмъртната бележка на един самоубиец. „Беше само фарс“ — предсмъртна бележка на съпруга на Джийн Харлоу, който се самоубил през първата им брачна нощ. Най-хубаво беше предсмъртното послание на Джордж Сандърс — холивудска класика, баща ми го знаеше наизуст и обичаше да го цитира. „Мой скъпи свят, напускам, защото се чувствам отегчен“. После и Харт Крейн. Завъртане и скок, ризата му се издула, докато падал. „Сбогом на всички!“ — така се провикнал на прощаване, скачайки от кораба.