Дона Тарт - Щиглецът

Главата ми тежеше, гърлото ме болеше. Когато най-сетне успях да спра такси на улицата, се оказа, че съм само на няколко минути път от хотела. Единственото хубаво нещо беше, че когато се качих горе — премръзнал до кости, разтърсван от тръпки, се оказа, че са почистили стаята ми и са напълнили отново минибара, от който бях изпил всичко, дори бутилчицата „Коантро“.

Измъкнах двете бутилчици джин, смесих ги с топла вода от чешмата, седнах на тапицирания с брокат стол край прозореца, хванал отпуснато чашата с пръсти, и оставих часовете да преминават покрай мен: полубуден, полузаспал, докато строгата зимна светлина очертаваше правоъгълници, които падаха на килима и се стесняваха, докато изчезнеха напълно, а после стана време за вечеря, стомахът ме болеше, гърлото гореше от надигналата се в него жлъчка, и аз продължавах да седя там, в тъмното. Не беше нещо, което ми хрумваше за първи път, бях го обмислял многократно, при далеч не толкова тежки обстоятелства; поривът ме разтърси неочаквано и със замах, отровен шепот, от който така и не се бях освободил окончателно, но през някои дни само трептеше на прага на слуха ми, а в други се надигаше неконтролируемо и се превръщаше във вой, в ярка, истерична вълна от видения, не бях сигурен защо ставаше така, понякога можеше да го отключи дори някой лош филм или досадна официална вечеря, краткосрочната скука и дългосрочната мъка, временният пристъп на паника и постоянното отчаяние нанасяха удара си едновременно, припламваше пепелява, безутешна светлина, в която виждах, наистина виждах, поглеждайки назад през годините, с напълно ясна мисъл и непоколебимо отчаяние, че светът и всичко в него бяха непоносимо, непоправимо съсипани, че нищо никога не е било добро или хубаво, връхлиташе ме нетърпима душевна клаустрофобия, бях в стая без прозорци, от която нямаше изход, заливаха ме вълни от срам и ужас, „оставете ме на спокойствие“, майка ми, мъртва на мраморния под, „спрете, спрете“, мърморех на себе си в асансьори, в таксита, „оставете ме, искам да умра“, хладен, трезв, себеунищожителен гняв, който — неведнъж — ме бе тласкал да се кача замаян в стаята си и решително да се нагълтвам с произволни съчетания от хапчета и алкохол, каквито имах подръка; не успявах единствено поради развитата поносимост на организма и собственото си неумение, и оставах неприятно учуден, когато се събуждах, но облекчен заради Хоуби — задето не му се бе наложило да ме открие.

Черни птици. Оловносиви небеса, предвещаващи нещастие — като в картина на Егберт ван дер Пул.

Изправих се, запалих лампата на бюрото, залитайки в слабата й светлина с цвят на урина. Можех да чакам. Можех и да избягам. Но това не бяха толкова варианти на избор, колкото изпитания на издръжливостта: безполезните мятания и застивания на мишка в терариум, които само удължаваха напрежението и мъките й. Съществуваше и трети вариант: защото по различни причини бях убеден, че някой представител на консулството ще върне доста скоро повикването ми, ако оставех там съобщение, че съм американски поданик, извършил убийство, и че искам да се предам.

Акт на протест. Животът беше пустота и суета, беше непоносим. Нима му дължах някаква привързаност? Абсолютно никаква. Защо да не изпреваря съдбата? Да хвърля книгата в огъня и да приключа с всичко? Не виждах края на ужаса в настоящето, имаше достатъчно външен, реален ужас, който се съчетаваше с моя личен, ендогенен принос; и при наличието на достатъчно дрога (проверих в пликчето, бе останало по-малко от половината), с радост бих теглил една тлъста финална линия и бих полетял отвъд, в големия мрак на душите, сред експлозия от звезди.

Само че нямаше достатъчно дрога, за да бъда сигурен, че ще успея да се довърша. Не исках да похабя всичко, с което разполагах, за да си осигуря само няколко часа забвение и да се събудя отново в клетката си (или, което би било дори по-лошо, в холандска болница без паспорт). От друга страна, поносимостта ми беше спаднала и бях почти убеден, че ще се справя, ако първо се напия както трябва и след това глътна моето хапче за спешни случаи.

В минибара имаше бутилка изстудено бяло вино. Защо не? Допих остатъка от джина и отпуших виното, обзет от ликуваща решителност — почувствах глад, бяха заредили отново минибара със солени бисквити и ядки, но ефектът щеше да е по-добър на гладен стомах.

Облекчението беше огромно. Спокойно отхвърляне. Съвършена, съвършена наслада — да се откажеш от всичко. Открих радиостанция, която предаваше класическа музика — грегориански коледни песнопения, литургична меланхолия, не толкова мелодия, колкото неин призрачен коментар — и се запитах дали да не си напълня ваната.