Дона Тарт - Щиглецът

Опашките бяха безкрайни, стигаха чак до будките за вестници в другия край на гарата.

— За тази вечер ли? — каза служителката, когато най-сетне се добрах до гишето: едра, руса жена на средна възраст, с мек като възглавница бюст и безлично любезна като сводница във второстепенна жанрова картина.

— Точно така — отвърнах, надявайки се да не изглеждам толкова болен, колкото се чувствах.

— Колко билета? — попита тя, почти без да ме поглежда.

— Само един.

— Разбира се. Паспортът ви, моля.

— Момент… — казах с пресипнал от болестта глас и започнах да се потупвам по джобовете; бях се надявал да не ми го поискат… — о, съжалявам, не съм го взел, останал е в сейфа на хотела… но — и аз извадих нюйоркската си лична карта, кредитните си карти, картата с осигурителния си номер и ги подадох през прозорчето. — Заповядайте.

— За пътуването ще ви е необходим паспорт.

— Да, разбира се — правех всичко по силите си да говоря разумно, с тон на опитен човек. — Но нали ще пътувам чак довечера. Ето, виждате ли? — посочих празния под до себе си: нямах багаж. — Изпращам приятелката си, и реших, след като тъй и тъй съм тук, да си купя билет, ако може.

— Е… — служителката хвърли поглед към екрана, — разполагате с много време. Бих ви предложила да почакате и да си купите билет, когато се върнете тук довечера.

— Да — стиснах носа си, за да не кихна, — но аз бих искал да го купя сега.

— Опасявам се, че това е невъзможно.

— Моля ви. Ще ми окажете огромна услуга. Стоях четиридесет и пет минути на тази опашка, а нямам представа какви ще са опашките довечера. — Бях почти сигурен, че съм чул Пипа — която обикаляше цяла Европа с влак — че във влаковете не правят паспортни проверки. — Искам просто да си купя билета сега, за да си свърша другата работа, преди да се върна тук довечера.

Служителката се вгледа внимателно в лицето ми. После взе картата, погледна снимката, после погледна отново мен.

— Ето какво — казах, когато тя се поколеба, или поне остави у мен такова впечатление, — нали виждате, това съм аз. Имате името ми, осигурителния ми номер — ето — бръкнах в джоба си за лист и химикалка, — мога да повторя пред вас подписа, ако искате.

Тя сравни подписа. Погледна ме отново, после погледна картата и тогава, изведнъж, сякаш взе решение.

— Не мога да приема тези документи — и бутна картите обратно през прозорчето.

— Защо не?

Опашката зад мен растеше.

— Защо? — попитах отново. — Това е напълно законен документ. Ползвам го вместо паспорт, когато пътувам със самолет в Щатите. Подписите съвпадат — казах, когато тя не отговори, — не виждате ли?

— Съжалявам.

— Искате да кажете — долавях отчаянието в гласа си; тя срещна очите ми с агресивно изражение, сякаш казваше предизвикателно, че е излишно да споря, — искате да кажете, че трябва да дойда пак тук довечера и отново да се наредя на такава опашка?

— Съжалявам, господине. Не мога да направя нищо за вас. Следващият, моля — отвърна служителката и погледна над рамото ми към човека зад мен.

Докато се отдалечавах — бутайки се и блъскайки се из тълпата, за да си проправя път, някой се обади зад мен:

— Хей! Хей, приятелю!

Първоначално, замаян след разговора на гишето за билети, реших, че си внушавам. Но после, когато се извърнах неловко, видях някакъв тийнейджър с лице като муцунка на пор, зачервени очи и бръсната глава, полюшващ се на пръстите на гигантските си кецове. Забелязал как плахо се стрелкаше погледът му насам-натам, реших, че той ще ми предложи фалшив паспорт, но вместо това той се приведе към мен и каза:

— Не се и опитвай.

— Моля? — попитах неуверено, хвърляйки поглед към полицайката, която стоеше на около два метра зад него.

— Слушай, приятел. Докато имах такова нещо, съм пътувал насам-натам стотици пъти, и нито веднъж не са ме проверявали. Но единствения път, когато го нямах, на път за Франция, ме затвориха, и още как, във френския имиграционен изолатор, дванайсет часа, дават гадна храна, държат се гадно, беше ужасно. Ужасна, мръсна килия в полицията. Вярвай ми — постарай се документите ти да бъдат в ред. Никакви номера няма да минат и в твоя случай.

— Да, ясно — отвърнах. Потях се в палтото си, което не смеех да разкопчея. Не смеех да смъкна и шала си.

Горещина. Главоболие. Докато се отдалечавах от момчето, чувствах как ме прогаря яростно впереният в мен поглед на охранителната камера; опитвах се да не изглеждам притеснен, докато се промъквах през тълпите, залитайки, замаян от температурата, мачкайки листчето с номера на американското консулство в джоба си.