Дона Тарт - Щиглецът

— Е — в тона й се долавяше съчувствие, — знаете ли, работното ни време свършва след четиридесет и пет минути.

— Какво?

— Днес приключваме работа по-рано. Нали е Бъдни вечер. А утре няма да работим, през уикенда също. Но започваме работа в осем и половина сутринта в понеделник след Коледа.

— Понеделник?

— О, съжалявам — отвърна тя. После допълни примирено: — Такива са изискванията.

— Но случаят е спешен!

Говорех хрипливо заради болестта.

— От какво естество е спешността? Медицинско, семейно?

— Аз…

— Защото в някои редки случаи можем да осигурим подкрепа по спешност в извънработно време — тонът й вече не беше толкова дружелюбен; говореше припряно, рецитираше предписания, чувах на фона да звъни друг телефон, като по време на радиопредаване с обаждания на слушатели. — За съжаление това се отнася единствено до спешни случаи, когато въпросът е на живот и смърт, а ако става дума за спешност от семейно естество, нашият екип трябва да прецени спешността й и едва тогава може да издаде временен паспорт. Така че, освен ако не се налага да пътувате тази вечер за Париж заради смърт или тежко заболяване, и ако не сте в състояние да представите потвърждаваща декларация от лекуващ лекар, свещеник или погребален агент…

— Аз… — Понеделник? Мамка му! Дори не ми се мислеше за полицейския формуляр — вижте, съжалявам, чуйте ме… — тя се опитваше да приключи разговора…

— Точно така. Ще можете да съберете необходимите документи до понеделник, двайсет и осми. И да, после, след като подадете молбата, ще я обработим колкото е възможно по-бързо… бихте ли ме извинили за секунда? — Щрак. После гласът й, вече малко по-далечен. — Добро утро, консулство на Съединените щати в Нидерландия, бихте ли изчакали? — телефонът незабавно зазвъня отново. Щрак. — Добро утро, консулство на Съединените щати в Нидерландия, бихте ли изчакали?

— За колко време можете да го изготвите? — попитах, когато тя отново заговори с мен.

— О, след подаване на молбата бихме могли да ви го осигурим за десет работни дни — най-много. Работни дни. Всъщност… при други обстоятелства бих се постарала да ускоря процедурата за вас до седем дни, но като вземете предвид празниците, сигурна съм, разбирате, персоналът е доста ограничен в момента, а пък и до Нова година не работим на пълно работно време. Така че… о, съжалявам — допълни тя, защото аз мълчах отчаяно, — може да отнеме повече време. Неприятно е да се чуе, разбирам ви.

— А какво да правя аз?

— Имате ли нужда от помощ за пътуващи?

— Не съм убеден, че разбирам какво представлява това — от мен се лееше пот. Въздухът, горещ и вмирисан, натежал от човешка воня, почти не ставаше за дишане.

— Превод на пари? Временно настаняване?

— Как се предполага, че ще се прибера у дома?

— В Париж ли живеете?

— Не, в Съединените щати.

— Ако ви се издаде временен паспорт — временният паспорт дори няма чипа, който ви е необходим, за да влезете обратно в Щатите, така че се съмнявам да има някаква съкратена процедура, с която да се приберете много по-бързо, отколкото с… — Дррръъън. — Момент, господине, бихте ли изчакали?

— Вижте какво, името ми е Холи. Искате ли да ви дам личния си служебен номер, в случай, че имате някакви проблеми или имате нужда от помощ, докато сте все още тук?

По една или друга причина температурата ми се покачваше рязко, когато падаше нощта. Но сега, след като бях стоял толкова дълго на крака в студа, тя скачаше неравномерно, като траекторията на тежък предмет, хвърлян от време на време нагоре по стената на висока сграда, така че, докато се прибирах, аз почти не разбирах как успявам да се движа и защо не падам и на какво всъщност се дължи придвижването ми напред, в несъзнателна безтегловност се плъзгах високо над самия себе си по мокрите от дъжда улици край канала, издигах се във висините, откъснат от тялото си, понесен от въздушни течения и сякаш виждах отгоре себе си; бях направил грешка, като не взех такси от гарата, пред мен непрекъснато се мяркаха найлоновата торба в кофата за боклук, лъскавото розово лице на служителката на билетната каса и Борис, със сълзи в очите и кръв по ръката, притиснал обгореното място на ръкава си; вятърът виеше, главата ми гореше и на неравни интервали се сепвах от епилептично потръпващите тъмни сенки в периферното ми зрение: черни петна, фалшива тревога, нямаше никого, всъщност изобщо по улиците нямаше хора, като изключим — от време на време — по някой колоездач, тъмни, изгърбени силуети под дъжда.