Дона Тарт - Щиглецът

Мина доста време, докато намеря телефонна кабина — чак в другия край на гарата, на място, пълно със съмнителни на вид тийнейджъри, насядали по пода на нещо като племенен съвет — а още повече време ми отне да разбера как точно да избера номера.

Заля ме жизнерадостен порой от думи на холандски. После ме поздрави приятен глас с американски акцент: говорите с американското консулство в Нидерландия, бихте ли искали да продължите разговора на английски? Още менюта, още опции. Натиснете 1 за това, 2 за другото, моля изчакайте обаждане на оператор. Следвах търпеливо указанията и стоях, вперил поглед в тълпата, докато не осъзнах, че може би не е толкова разумно да оставя хората да виждат лицето ми и не се обърнах към стената.

Телефонът звъня толкова дълго, че аз се откъснах от действителността, потъвайки в някаква мъгла, когато най-сетне чух някакво изщракване и се разнесе безгрижен американски глас, сякаш жената, с която говорех, доскоро си бе почивала на плажа в Санта Крус.

— Добро утро. Тук е консулството на Съединените щати в Нидерландия, с какво мога да ви помогна?

— Здравейте — отвърнах, обзет от облекчение. — Аз… — бях обмислял дали да не дам друго име, колкото да получа само необходимата информация, но бях толкова отпаднал и изтощен, че ми беше вече все едно — опасявам се, че изпаднах в неприятно положение. Казвам се Тиодор Декър, паспортът ми беше откраднат.

— О, съжалявам — тя нанасяше нещо на компютъра, чувах потракването на другия край на линията. На фона се носеше коледна музика. — Особено неприятно по това време на годината — всички пътуват, нали знаете. Съобщихте ли в полицията?

— Какво?

— Нали са ви го откраднали? Трябва да ги уведомите незабавно. В полицията трябва да знаят, и то веднага.

— Аз… — започнах да се ругая на ум; защо ми беше да казвам, че са го откраднали? — не, съжалявам, стана току-що. Намирам се на централната гара — озърнах се, — и се обаждам от телефонна кабина. Ако трябва да бъда честен, не съм убеден, че е откраднат, мисля, че може да е изпаднал от джоба ми.

— Е… — тя отново затрака по клавиатурата — няма значение дали е откраднат или изгубен, във всички случаи трябва да уведомите полицията.

— Да, но тъкмо се канех да се кача на влака, нали разбирате, а сега няма да ми позволят да си купя билет. А трябва да бъда тази вечер в Париж.

— Почакайте за момент — в гарата имаше прекалено много хора, задушливият мирис на влажна вълна и множество човешки тела се надигаше кошмарно в прекалено затопленото помещение. След миг се чу ново щракане и жената заговори отново. — А сега трябва да получа от вас някои данни.

Име. Дата на раждане. Дата и място на издаване на паспорта. Потях се в палтото си. Навсякъде около мен беше пълно с тела, издишващи влажен въздух.

— Разполагате ли с документи, потвърждаващи гражданството ви? — питаше тя.

— Моля?

— Паспорт с изтекла дата? Акт за раждане, натурализационни документи?

— Имам карта с осигурителен номер. А също и лична карта, издадена от щата Ню Йорк. Могат да ми изпратят от Щатите по факс копие на акта за раждане.

— О, чудесно. Това би трябвало да бъде достатъчно.

Наистина ли? Стоях неподвижно. Наистина ли това беше всичко?

— Имате ли достъп до компютър?

— Ъъъ… — сигурно в хотела имаше? — разбира се.

— Тогава… — тя ми продиктува някакъв уеб-адрес. — Трябва да свалите, разпечатате и попълните клетвена декларация за загубен или откраднат паспорт и да я донесете тук, в нашия офис. Намираме се близо до „Рийксмузеум“. Нали знаете къде е?

Изпитвах такова облекчение, че нямах сили да направя нещо друго, освен да седя, оставяйки шумът на тълпата да бълбука и да се лее около мен в психеделичен поток.

— Така че, от вас искам следното — продължаваше калифорнийското момиче, деловият й тон ме откъсна от трескавия, многоцветен унес. — Клетвената декларация. Документите, получени по факс. Два броя снимки, размери 5 на 5 сантиметра, с бял гръб. И не забравяйте копие от полицейския формуляр.

— Моля? — стреснах се аз.

— Нали ви казах, в случаи на загуба или кражба на паспорт имаме нужда от копие на формуляра, с който сте съобщили за случилото се в полицията.

— Аз… — взирах се в зловеща група забулени арабски жени, плъзгащи се безшумно покрай мен, в черно от горе до долу. — Няма да ми стигне времето за това.

— Какво имате предвид?

— Аз не летя за Америка днес. Проблемът е просто там — трябваше да мине един миг, за да се съвзема; бях се разкашлял така, че от очите ми потекоха сълзи, — че влакът ми за Париж потегля след два часа. Така че, разбирате ли, не знам какво да правя. Не съм сигурен, че ще успея да осигуря всички тези документи и да стигна и до полицейския участък.