Дона Тарт - Щиглецът

Джанет. Мисълта за Джанет ми вдъхваше абсурдна увереност. Джанет, която беше система за укрепване на душевното състояние сама по себе си, дебела и розова, с розовите си шетландски пуловери и пъстрите индийски шалове, Джанет, като закръглена нимфа на Буше, която купува дрехите си от веригата „Джей Кру“, Джанет, която отговаряше на всичко с „отлично!“ и пиеше кафе от розова чаша, на която пишеше „Джанет“.

Беше истинско облекчение отново да мисля свързано. Каква полза би имал Борис, каква полза бих имал аз или който и да било друг от това да чакам тук? В това студено и влажно място, на чийто език не можех да чета. Имах температура, кашлях. Имах и кошмарното усещане, че съм затворник. Не исках да си тръгна без Борис, без да знам дали с Борис всичко е наред, бях объркан, все едно че се бях озовал в някой военен филм, в който продължаваш да тичаш напред, оставяйки падналия си приятел, без да знаеш какъв друг, по-страшен ад те очаква, но същевременно така отчаяно ми се искаше да напусна Амстердам, че си представях как падам на колене, когато слизам от самолета в Нюарк, как опирам чело в пистата.

Телефонен указател. Хартия и молив. Бяха ме видели само трима души: индонезиецът, Гроздан и младият азиатец. И макар да бе възможно Мартин и Фритс да имат в Амстердам колеги, които да ме търсят (още една причина да напусна бързо града), нямах основание да предполагам, че полицията изобщо се интересува от мен. Нямаше никаква причина да са включили номера на паспорта ми в списъка на издирваните лица.

После — сякаш някой ме удари по лицето — аз трепнах. Кой знае защо бях си мислил, че паспортът ми е долу, където го представих, когато се регистрирах в хотела. А всъщност изобщо не се бях сещал за него, още от момента, когато Борис го взе от мен и го заключи в жабката на колата си.

Много, много спокойно, аз оставих телефонния указател, полагайки усилие да направя това по начин, който би изглеждал небрежен и непринуден в очите на един непреднамерен наблюдател. При нормална ситуация беше повече от ясно какво трябва да направя. Намирам адреса, намирам мястото, намирам пътя дотам. Нареждам се на опашка. Чакам реда си. Разговарям учтиво и търпеливо. Имах кредитни карти, лична карта с нюйоркска регистрация. Хоуби можеше да изпрати по факс акта ми за раждане. Нетърпеливо се опитах да пропъдя от мислите си някакъв анекдот, който Тоди Барбър бе разказвал на една вечеря — как, след като веднъж изгубил паспорта си (в Италия ли беше? или Испания?), му се наложило да домъкне свидетел от плът и кръв, който да потвърди самоличността му.

Мастиленосини небеса, като насинена плът. В Америка беше още рано. Хоуби тъкмо прекъсваше работа, за да обядва, тръгваше към Джефърсън Маркет, може би за да напазарува продукти за коледния обяд, който устройваше. Дали Пипа беше все още в Калифорния? Представях си я как се претъркулва в някое хотелско легло, все още със затворени очи, и се пресяга сънливо към телефона, „Тио, ти ли си, случило ли се е нещо?“

„По-добре да платим глоба и да се измъкнем с оправдания, отколкото истинските паспорти да са в нас, ако ни спрат.“

Почувствах се зле. Да се представя в консулството (или на каквото и да било друго подобно място), за да разговарям с кого ли не и да попълвам документи би означавало да си прося повече неприятности, отколкото ми бяха необходими. Не бях поставил горна граница на чакането, не бях решил колко дълго да чакам — и все пак всяко движение — произволно, безсмислено, като движенията на насекомо, жужащо в буркана, с който са го захлупили — ми се струваше за предпочитане пред това да остана и минута повече затворен в стаята, където в периферното ми зрение се мяркаха човешки сенки.

Поредната голяма реклама на „Тифани“ в „Трибюн“, която ме поздравяваше за празниците. После, на съседната страница, попаднах на друга реклама, за дигитални камери, надраскана с артистичен шрифт и с подпис: „Хуан Миро“.

Можете да гледате някоя картина в продължение

на една седмица и никога повече да не се сетите за нея.

А можете да погледнете някоя картина само за миг

и да мислите за нея цял живот.

Централната гара. Европейски съюз, няма паспортен контрол на границата. Мога да взема всеки влак, накъдето ми хрумне. Представях си как пътувам безцелно из Европа: водопадът на Рейн, високопланински проходи в Тирол, тунели, виждани по филмите, и снежни бури.

Понякога номерът е в това да изиграеш добре слаба ръка, спомних си как баща ми произнесе сънливо тези думи, полузаспал на дивана.