Дона Тарт - Щиглецът

Голяма реклама на „Тифани“ в „Хералд Трибюн“. „Красота и изящна изработка, неподвластни на времето. Весела Коледа от «Тифани & Ко».“

Случаят често ни изиграва, обичаше да казва баща ми. Системи, провалени изчисления.

Къде беше Борис? В трескавото си замайване се опитвах, неуспешно, да се забавлявам, или поне да се разнообразявам, мислейки си колко вероятно е той да се появи точно тогава, когато най-малко го очаквам. Попуквайки със ставите на пръстите си, за да стряска момичетата. Беше се появил половин час след началото на нашия годишен изпит, целият клас започна да се кикоти, когато учуденото му лице се появи зад армираното стъкло на заключената врата: „ха, светлото ни бъдеще“, беше отбелязал той презрително, когато на връщане към къщи се бях опитал да му обясня нещо за стандартизираните тестове.

В сънищата си не успявах да се добера до мястото, на което трябваше да отида. Винаги нещо ми попречваше, за да стигна до целта си.

Преди да напуснем Щатите, той ми беше пратил съобщение с някакъв номер, и макар да се страхувах аз да му пратя есемес (нямах представа от обстоятелствата, в които се намираше, не знаех дали съобщението не може да се проследи обратно до мен), постоянно си напомнях, че мога да се свържа с него, ако се наложи. Той знаеше къде съм. И все пак нощем лежах буден с часове, спорейки със себе си: неумолимо, досадно въртене в кръг, какво би станало, ако, какво би станало, ако, с какво можеше да навреди…? Най-сетне, изпаднал в дезориентация — нощната лампа светеше, бях полузаспал, почти не съзнавах какво правя — аз се предадох, посегнах към телефона на нощното шкафче, и му изпратих все пак съобщение, без да си дам възможност да размисля отново: „Къде си?“

През следващите два-три часа лежах буден, едва овладявайки безпокойството си, закрил лицето си с ръка, за да защитя очите си от светлината, въпреки че светлина нямаше. За съжаление, когато се събудих някъде призори, потънал в пот, телефонът мълчеше гробовно, защото му се беше изтощила батерията и — поради нежеланието си да се обаждам на рецепцията, за да попитам предоставят ли зарядни устройства за временно ползване срещу заплащане — аз се колебах с часове, докато най-накрая, в средата на следобеда, капитулирах.

— Разбира се, господине — каза служителят на рецепцията, почти без да ме погледне. — Европейска система, нали?

Слава Богу, мислех си, упътвайки се обратно към стаята си, опитвайки се да не бързам прекалено. Телефонът беше стар и бавен, и след като го включих и постоях до него известно време, ми омръзна да чакам да се появи логото на „Епъл“, отидох до минибара, налях си питие, после се върнах и продължих да се взирам в него, докато накрая се появи фоновото изображение — една стара училищна снимка, която бях сканирал на шега, никога не се бях чувствал по-щастлив при вида на някоя снимка, десетгодишната Китси, скочила във въздуха. Но точно когато се канех да въведа паролата, екранът изгасна, после замига в продължение на няколко секунди, черни и сиви ленти се плъзгаха по него и разпиляваха на частици, докато най-сетне се появи тъжният емотикон, чу се кликване и постепенно отслабващо жужене, от което ми призля, после дисплеят стана черен.

Четири и петнайсет следобед. Небето над островърхите стрехи от другата страна на канала се оцветяваше в ултрамарин. Седях на килима, облегнат на леглото, с кабела на зарядното устройство в ръка, след като методично бях изпробвал всички контакти в стаята — по два, три пъти — бях включил и изключил телефона стотина пъти, бях го поднасял към лампата, за да проверя дали все пак не се е включил, а дисплеят просто да е потъмнял, опитвах се да го рестартирам, но телефонът беше свършил: нищо не се случваше, екранът беше безвъзвратно студен, мъртъв и черен. Очевидно го бях довършил, предизвиквайки късо съединение: през онази нощ в паркинга се е намокрил — имаше капки вода по екрана, когато го извадих от джоба си — но тогава, макар да се притеснявах минута-две, преди да се включи, той сякаш заработи добре, до момента, когато се опитах да го включа в мрежата. Всичко, което имах на него, беше запаметено и на лаптопа ми у дома: всичко с изключение на онова, от което имах нужда — номера на Борис, който той ми бе изпратил в съобщение в колата на път към летището.

Водни отражения трептяха по тавана. Отвън се носеше коледна музика с метален отзвън, някъде пееха фалшиво: O Tannenbaum, O Tannenbaum, wie treu sind deine Blätter.

Нямах обратен билет. Но имах кредитна карта. Можех да взема такси до летището. „Можеш да вземеш такси до летището“, повтарях си. „Схипхол“. Качвам се на първия самолет. „Кенеди“, Нюарк. Имах пари. Говорех си сам, като малко дете. Кой знае къде беше Китси — нищо чудно да е и в Хамптънс — но секретарката, на госпожа Барбър, Джанет (която все работеше при нея, независимо от това, че госпожа Барбър не вършеше вече кой знае какво, за което да има нужда от помощник), беше човек, който може да ви уреди полет само за няколко часа, по всяко време, дори на Бъдни вечер.