Дона Тарт - Щиглецът

Взирайки се в телефона, замаян от треската, седях съвсем неподвижно и се опитвах да мисля. Когато обядвахме, Борис беше споменал, че ще вземе влака от Амстердам за Антверпен (и Франкфурт: нямах желание да припарвам до Германия), но също и за Париж. Ако отидех в консулството в Париж, за да поискам да ми бъде издаден нов паспорт, може би шансовете да бъда свързан с историята с Мартин бяха по-малки. Но нямаше как да заобиколя факта, че онова хлапе, китаецът, беше очевидец. Кой знае, лицето ми може би присъстваше във всички компютри на правоохранителните органи в Европа.

Отидох в банята, за да си наплискам лицето. Прекалено много огледала. Спрях водата и протегнах ръка към една кърпа, за да се избърша. Действията ми бяха методични, последователни. Настроението ми помръкваше след свечеряване, тогава ме нападаше страхът. Чаша вода. Аспирин за температурата. Тя също започваше да се покачва вечер. Простички действия. Съзнавах, че се разстройвам с размислите си. Не знаех по какви обвинения търсят Борис, но колкото и притеснителна да беше мисълта, че може да е арестуван, много повече ме безпокоеше възможността хората на Саша да са пратили още някой по следите му. А това беше още една мисъл, която не биваше да си позволявам да проследя.

На следващия ден — беше Бъдни вечер — се принудих да поръчам на румсървис и да изям една огромна закуска, макар да не ми се ядеше, и изхвърлих всички вестници, без дори да ги погледна, защото се боях, че ако видя дори само още веднъж думите „Овертоом“ и „убийство“, няма да успея да направя онова, което трябваше да направя. След като се нахраних солидно, събрах натрупалите се през седмицата вестници по и около леглото ми, навих ги на руло и ги хвърлих в кошчето за боклук; извадих от шкафа изгнилата си от белина риза и — след като проверих, за да се убедя, че найлоновата торба е здраво завързана — я пъхнах в друга торба от азиатския пазар (нея не завързах, защото така щеше да ми е по-лесно да я нося, а можеше да ми попадне и някоя подходяща тухла). После, след като вдигнах яката на палтото си и увих шала отгоре, обърнах табелата, за да може камериерката да влезе в стаята ми, и излязох.

Времето беше лошо, което ми беше от полза. Влажна суграшица навяваше отстрани и се сипеше над канала. Вървях може би около двайсет минути — кихах, чувствах се ужасно, премръзнах — докато стигнах до кофа за боклук на един особено безлюден ъгъл, където нямаше и следа от коли или пешеходци, нямаше и магазини, а само къщи със слепи прозорци, затворени здраво с капаци заради вятъра.

Бързо тикнах вътре ризата и продължих да вървя, понесен от прилив на бодрост, който ми помогна да премина много бързо няколко преки, въпреки че зъбите ми продължаваха да тракат. Краката ми бяха мокри; подметките ми бяха прекалено тънки за този калдъръм, беше ми много студено. Кога ли отнасяха боклука? Няма значение.

Освен ако — разтърсих глава, за да я проясня — азиатският пазар… върху найлоновата торба беше отпечатано логото на азиатския пазар. А той беше само на няколко преки от хотела ми. Но беше смешно да разсъждавам по този начин, и аз се опитах да се убедя в това с логични аргументи. Кой ме беше видял? Никой.

Чарли: потвърждавам.

Делта: имам затруднения при маневрирането.

Спри това. Стига. Няма връщане назад.

Тъй като не знаех къде има стоянка за таксита, се скитах безцелно в продължение на още двайсетина минути, докато най-сетне успях да спра такси на улицата.

— Централна гара — казах на шофьора-турчин.

Но когато той ме остави пред гарата, след като пътувахме по призрачни сиви улици, които ми приличаха на кадри от едновремешен кинопреглед, реших, че не ме е отвел там, където трябваше, тъй като сградата изглеждаше отпред по-скоро като музей: фантасмагория с фасада от червени тухли, по която отвсякъде стърчаха стрехи и кулички, холандска версия на викторианския стил. Влязох сред тълпите, пътуващи по празниците, полагайки усилия да изглеждам на мястото си тук и да не обръщам внимание на полицаите, които сякаш стояха почти на всяко място, където падаше погледът ми, и се чувствах смутен и объркан, докато великият свят на демокрацията преминаваше и се завихряше на вълни около мен: баби и дядовци, студенти, уморени младоженци, малки деца, мъкнещи раници; пазарски торби и чаши от „Старбъкс“, куфари с потракващи колелца, тийнейджъри, събиращи подписи за инициатива на „Грийнпийс“, бях се озовал отново сред присъщата на човечеството шумотевица. Имаше следобеден влак за Париж, но аз исках да се кача на последния, който щеше да потегли от гарата.