Дона Тарт - Щиглецът

Дните до Коледа изминаха като в мъгла, тъй като заради болестта и онова, което малко или много беше доброволно затворничество, аз скоро изгубих представа за времето. Стоях си в стаята; табелката „Моля, не безпокойте!“ си висеше на вратата; а телевизията — вместо да ми осигури поне някаква звукова имитация на нормалност — само усилваше разнообразните усещания на объркване, на подмяна: никаква логика, никаква структура, не е ясно какво следва, би могло да бъде всичко, „Улица Сезам“ на холандски, холандци, разговарящи зад пултове, още разговарящи холандци, насядали зад други пултове, и макар да имаше „Скай Нюз“, Си Ен Ен и Би Би Си, нямаше местни новини на английски (нищо важно, нищо свързано с мен или с онзи паркинг), макар че веднъж се стреснах сериозно, когато, превъртайки каналите, попаднах на стар американски полицейски сериал и застинах учудено, видял двайсет и пет годишния си баща; беше една от многото му безсловесни роли, беше асистент, навъртащ се около някакъв политик на пресконференция, кимайки, докато онзи изреждаше предизборните си обещания, и после, за един тайнствен миг, погледна право в камерата, право през океана и в бъдещето, към мен. Иронията, съдържаща се в този случай, беше толкова зловеща и многопластова, че аз останах на място ужасѐн, с отворена уста. Като изключим прическата и по-масивната му фигура (наедрял от вдигане на тежести, по онова време баща ми бе ходил редовно на фитнес), той би могъл да бъде мой близнак. Но най-шокиращ от всичко беше почтеният му вид — моят вече (било е около 1985 година) проявил престъпна непочтеност и затъващ в алкохолизъм баща. Нищо от характера му, нищо от неговото бъдеще не можеше да се прочете по лицето му. Вместо това той изглеждаше решителен, съсредоточен, образец на самоуверен и обещаващ млад човек.

След това изключих телевизора. Румсървисът се очертаваше все по-ясно като единствената ми връзка с действителността; поръчвах си храна единствено в най-тъмните часове преди зазоряване, когато момчетата, които носеха поръчката, бяха сънени и съобразяваха трудно.

— Не, искам холандски вестници, моля — казвах (на английски) на говорещия само холандски пиколо, който донесе „Интернешънъл Хералд Трибюн“ с моите кифлички с кафе, шунка с яйца и плато холандски сирена. Но тъй като той все пак продължаваше да се появява с „Трибюн“, слизах преди изгрев слънце по задните стълби, за да взема местните вестници, подредени ветрилообразно на една маса точно до стълбите, удобно за мен, защото не ми се налагаше да минавам покрай рецепцията.

Bloedend. Moord. 205 205 (хол.) Кърваво. Убийство. — Б.пр. Слънцето сякаш не се издигаше в небето преди девет сутринта, а дори тогава беше мътно, унило, хвърляше ниска, слаба светлина, каквато би могла да бъде тя в чистилището — подобно на сценичен ефект в немска опера. Пастата за зъби, която бях използвал, за да почистя ревера на сакото си, вероятно бе съдържала водороден прекис или някакво друго избелващо вещество, защото на мястото, което бях търкал, сега имаше избеляло петно с тебеширенобели ръбове, ограждащи едва видимата, призрачна следа от мозъчната течност на Фритс. Към три и половина следобед светлината започваше да си отива; в пет часа навън беше черна нощ. Тогава, ако по улицата нямаше много хора, вдигах реверите на палтото си, увивах здраво шията си с шала и — като се стараех да вървя само с наведена глава — се измъквах в мрака и отивах до едно пазарче на стотина ярда от хотела, където продаваха само азиатци, и там, с останалото ми евро, купувах пакетирани сандвичи, ябълки, нова четка за зъби, сироп за кашлица, аспирин и бира. „Is alles? 206 206 (хол.) Това ли е всичко? — Б.пр. “ , питаше старата жена, струва ми се, на развален холандски. Броеше вбесяващо бавно монетите ми. Трак, трак, трак. Въпреки че имах кредитни карти, бях твърдо решен да не ги ползвам — още едно произволно правило в играта, която сам бях измислил, напълно ирационална предпазна мярка, защото — кого заблуждавах? Какво значение имаше с какво ще купя два сандвича от магазинчето на ъгъла, след като вече имаха номера на картата ми в хотела?

Преценката ми бе замъглена донякъде от страха, донякъде и от болестта, тъй като настинката не преминаваше. Имах чувството, че с всеки изминал час кашлицата ми ставаше все по-дълбока и белите дробове ме боляха все повече. Истина беше онова, което се говореше за холандската мания за чистота, за холандските почистващи препарати: на пазара имаше зашеметяващ подбор от подобни стоки, каквито не бях виждал никога дотогава, и аз се връщах в стаята си с шише, на което имаше картинка със снежнобял лебед на фона на заснежена планина, а на етикета отзад се виждаше череп с кръстосани кости. Но макар да беше достатъчно силен, за да почисти следите от ризата ми, и този препарат не се оказа достатъчен, за да премахне петната по яката, които само бяха изсветлели, и сега вече не приличаха на тъмни старчески петна, а на застъпващи се, зловещи кръгове, напомнящи базидиеви гъби. Изплакнах я за четвърти или пети път, от очите ми се стичаха сълзи, после я опаковах, увих я в найлонови торби и я натъпках в дъното на един висок шкаф. Знаех, че ако не сложа в тях някаква тежест, ризата ще изплува на повърхността на водата в канала, а се страхувах да я изнеса на улицата и да я тикна в първата кофа за боклук — можеше някой да ме види, щяха да ме заловят, така щеше да се случи, знаех го дълбоко в себе си, колкото и да бе нелогично, както ти се струва, че знаеш нещо в сънищата.