Дона Тарт - Щиглецът

— Ъъъ… — стиснах здраво клепачи; защо бях платил за стаята с кредитната си карта? — Питах се… току-що изпратих един костюм на химическо чистене, дали все още е в хотела?

— Моля?

— Навън ли изпращате дрехите за почистване или се перат тук, в хотела?

— Изпращаме ги навън, господине. Ползваме услугите на много добра фирма.

— Има ли начин да проверите дали костюмът ми вече е изпратен? Току-що осъзнах, че ще ми е необходим за едно излизане довечера.

— Сега ще проверя, изчакайте.

Чаках без никаква надежда, взирайки се в пликчето с хероин на нощното шкафче, на което бяха отпечатани череп, изпъстрен с всички цветове на дъгата, и думата AFTERPARTY . След миг служителят на рецепцията заговори отново:

— За кога ви трябва костюмът, господин Декър?

— Рано вечерта.

— Опасявам се, че вече е изпратен. Камионът току-що е потеглил. Но при нас обслужването осигурява почистените дрехи за същия ден. Ще го имате в пет следобед, гарантирам ви. Имате ли нужда от нещо друго? — попита той в последвалото мълчание.

Борис беше прав за дрогата, която ми даде, за чистотата — прашецът беше чисто бял, едно смръкване ме отвя, така че за неопределен период от време аз се реех блажено на прага на смъртта. Градове, векове. Плъзгах се бавно в миговете и ги напусках също така плавно, беше истинска наслада, зад спуснатите транспаранти, пусти сънища за облаци, от които се раждаха сенки, застинали като великолепните ловни трофеи в натюрмортите на Ян Веникс, мъртви птици с окървавени пера, провиснали на един крак, и с останалите ми проблясъци на съзнание аз чувствах, че осъзнавам тайното величие на смъртта, укривано от човека до самия край: без болка, без страх, лежиш във величествено отчуждение в баржата на смъртта, за да отплаваш във великия безкрай като император, надалеч, надалеч, да виждаш далечните фигурки, щуращи се по брега, свободен от дребните човешки вълнения като любов, страх, скръб и смърт.

Часове по-късно, а може да бяха изминали и стотици години, когато отекна звънецът на вратата, разкъсвайки сънищата ми, аз дори не трепнах. Станах спокойно — пристъпвах щастливо, като по облаци, опирайки се на мебелите, докато вървях — и се усмихнах любезно на момичето, застанало на прага: беше русо, като че ли притеснено, и ми подаваше дрехите, опаковани в найлонов плик.

— Дрехите ви, господин Декър — като всички холандци (или поне на мен така ми се струваше) и тя произнасяше името ми като „Дека“, което ми напомни за Дека Митфорд, някогашна приятелка на госпожа ДеФрийс. — С нашите извинения.

— Моля?

— Надявам се, че не сме ви създали затруднения.

Очарователна! Тези сини очи! И акцентът й беше прелестен.

— Какво имате предвид?

— Обещахме да ви ги върнем в пет часа. От рецепцията казаха да не включваме почистването в сметката ви.

— О. няма проблем — отвърнах, питайки се дали е редно да й дам бакшиш, после осъзнах че парите и тяхното броене биха ме затруднили прекалено и после — след като затворих вратата, хвърлих дрехите в долния край на леглото и се упътих, залитайки, към нощното шкафче, погледнах часовника на Гюри: шест и двайсет, и се усмихнах. Представата за убийствената тревога, от която ме бе спасила дрогата: час и двайсет минути терзания! трескави телефонни разговори с рецепцията! мисълта, че долу чакат полицаи! ме изпълни с ведическа ведрост. Тревоги! Каква загуба на време! Всички свещени книги бяха прави. Несъмнено „тревога“ беше отлика на примитивните, духовно неизраснали личности. Как гласеше онзи стих на Йейтс, нещо за засмени китайци? 203 203 У. Б. Йейтс. „Лапис Лазули“. — Б.пр. Всичко се руши, всичко се изгражда наново. Древни, сияйни очи. Това бе мъдростта. В продължение на векове хората изливаха яростта си, плачеха, унищожаваха, хленчеха за жалкия си собствен живот, а при това — какъв бе смисълът? За какво бе цялата тази безполезна скръб? „Взрете се в полските кринове“ 204 204 Евангелие от Матея, 6:28. — Б.пр. . Защо изобщо някой се тревожеше за нещо? Нима ние, като способни на чувства същества, не бяхме изпратени на тази земя, за да бъдем щастливи през краткото време, което ни бе отсъдено?

Точно така беше. Именно затова не започнах да нервнича заради резкия тон на напечатаната бележка, която някой от персонала беше пъхнал под вратата ми: „Уважаеми господине/госпожо, направихме опит да почистим стаята Ви, но за съжаление не ни бе осигурен достъп…“, и затова с най-голямо удоволствие се появих в коридора по халат и причаках една от камериерките, за да й връча зловещо количество мокри хавлиени кърпи — всички кърпи в банята бяха подгизнали, бях увил в тях палтото си, за да ми е по-лесно да изстискам водата от него, по тях имаше бледорозови следи, които не бях забелязал по-рано… чисти кърпи? Разбира се! О, забравили сте ключа си, господине? Заключили сте се в коридора? Момент, сега ще ви отворя! и защо, дори след всичко случило се, аз не се поколебах, преди да поръчам да ми донесат храна в стаята, позволявайки снизходително на пиколото да влезе в стаята ми и да докара количката до самото ми легло (доматена супа, салата, клубен сандвич, пържени картофи, повечето от това съумях да повърна само час и половина по-късно, най-приятното повръщане на света, толкова забавно, че чак се изсмях: упс! възможно най-прекрасната дрога!); бях болен, знаех го, часовете, прекарани в мокри дрехи навън при температура около нулата по Фаренхайт, ми докараха висока температура и треска, но величественото безразличие, в което бях изпаднал, не ми позволяваше да се обезпокоя. Такова си беше тялото: несъвършено, податливо на болести. Страдания, болки. Защо хората отделяха толкова внимание на това? Навлякох всички дрехи, които намерих в куфара си (двете ризи, пуловера, втория панталон, два чифта чорапи) и седнах, отпивайки кока-кола, която бях извадил от минибара — наркотичният унес все още ме държеше, макар вече да беше започнал да избледнява — унасян от време на време от сънища наяве, които изглеждаха съвсем действителни: нешлифовани диаманти, блещукащи черни насекоми, и един особено реалистичен, в който се появи Анди, беше вир-вода, маратонките му жвакаха, когато влезе в стаята, остави зад себе си водна следа нещо не беше съвсем наред с него нещо странно изглеждаше някак не на себе си какво правиш, Тио?