Дона Тарт - Щиглецът

— Да… разбира се — каза Борис с някаква плашеща, неуместна жизнерадост. — Това там е твоят канал. „Херенграхт“. 202 202 Herengracht (хол.) буквално „каналът на господата“, основният канал в Амстердам, край него още от XVII в. са се намирали къщите на най-богатите граждани и градските съветници, оттам и името. — Б.пр.

— Кой канал?

— Амстердам е град, в който можеш лесно да се ориентираш — каза Борис, като че ли не бях проговарял. — Единственото, което трябва да правиш в стария град, е да следваш каналите, докато — о, Боже, и тук са затворили.

Степенуване на тоновете. Странно усещане за живот в тъмните цветове. Малката, призрачна луна над островърхите стрехи беше толкова мъничка, че изглеждаше като принадлежаща на друга планета, облаците бяха мъгляви, тайнствени, призрачни, озарени от едва забележимо синьо-кафеникаво сияние.

— Не се тревожи, това се случва постоянно. Постоянно строят нещо. Стават големи бъркотии заради това строителство. Всичко това… мисля, че е заради нова линия на метрото или нещо подобно. Всички се дразнят от това. Има много обвинения в злоупотреби… дрън, дрън. Едни и същи неща във всеки град, нали? — говореше така неясно, че сякаш беше пиян. — Навсякъде се строят пътища, политици забогатяват, нали? Затова тук всички карат колело, става по-бързо, само че, съжалявам, аз нямам намерение да се движа с колело накъдето и да било една седмица преди Коледа. О, не — пред нас имаше тесен мост, колата се закова зад редица други коли — дали ще потеглим?

— Аз… — бяхме спрели край мост за пешеходци, по оплисканите от дъжда прозорци на колата ни се виждаха ясно розови капки. Хора вървяха напред-назад покрай нас, на по-малко от един фут разстояние.

— Излез от колата и погледни. О, я стой тук — каза той нетърпеливо, преди аз да успея да се съвзема; дръпна ръчната спирачка и слезе вместо мен. Видях осветения му гръб в лъчите на фаровете, неестествена, сякаш инсценирана картина, сред кълба дим от ауспусите.

— Някакъв микробус — каза той, мятайки се обратно в колата. Захлопна вратата. Пое си дълбоко дъх, протегна ръце напред и ги подпря на волана.

— Какво прави?

Озъртах се наляво-надясно, изпаднал в паника, очаквах някой случаен минувач да забележи кървавите петна, да дотича до колата, да заудря с юмрук по прозореца, да отвори вратите.

— Откъде да знам? Има прекалено много коли в този шибан град. Виж какво — каза Борис — потен и блед в ярката светлина от стоповете на колата пред нас; зад нас продължаваха да спират още коли, бяхме в капан, — кой знае колко дълго ще висим тук. Намираме се само на няколко преки от твоя хотел. По-добре ще е да излезеш и да тръгнеш натам пеш.

— Аз… — дали само заради светлините от предната кола водните капки по предното стъкло изглеждаха толкова червени?

Борис махна нетърпеливо с ръка.

— Потър, просто тръгвай — каза той. — Не знам какво става с този микробус отпред. Опасявам се, че може да се появи и пътна полиция. За нас двамата точно сега е по-добре да не ни виждат заедно. На „Херенграхт“ — няма как да не го видиш. Тук каналите описват кръгове, нали знаеш? Просто върви натам — той посочи с ръка, — и ще го намериш.

— Ами ръката ти?

— Нищо й няма! Бих свалил палтото, за да видиш, само че ще стане много сложно. Хайде, върви. Аз трябва да поговоря с Чери — той измъкна телефона от джоба си. — Може да се наложи да напусна града за малко…

— Какво?

— … но ако не се чуваме известно време, не се притеснявай, знам къде си. Най-добре ще е да не се опитваш да ми се обаждаш или да се свързваш с мен. Ще се върна веднага, щом мога. Върви — почисти се — увий шията си с шала, догоре — ще говорим скоро пак. Няма защо да бледнееш и да изглеждаш толкова зле! Имаш ли нещо със себе си? Имаш ли нужда от нещо?

— Какво?

Той порови в джоба си.

— Ето, вземи това — беше пергаментов плик с размазан печат на него. — Не е много, но е много, много чист. Вземи колкото главичка на кибритена клечка, не повече. А когато се събудиш, всичко вече няма да изглежда толкова зле. Сега, помни… — той започна да набира някакъв номер; осъзнавах особено ясно тежкото му дишане, — трябва да внимаваш шалът да стига до брадичката ти и да вървиш по тъмната страна на улицата, доколкото ти е възможно. Върви! — изкрещя той, защото аз все още не помръдвах — толкова високо, че забелязах как някакъв пешеходец се обърна и погледна към нас. — Бързай! Чери — поде той, отпускайки се с видимо облекчение на седалката, и започна да бърбори пресипнало на украински, докато аз излизах от колата — имах чувството, че видът ми е зловещ, че привличам всички погледи в ужасния поток от светлините на спрелите коли — и тръгнах обратно по моста, по пътя, по който бяхме дошли. За последен път го видях да говори по телефона, привел се настрана през отворения прозорец, сред необичайно големи облаци от изгорели газове, за да види какво става със спрелия отпред микробус.