Дона Тарт - Щиглецът

Петна от кръв по маншетите ми. Големи, тлъсти капки.

— Trajectcontrole. Означава, че някаква машинка уведомява полицията, ако превишиш допустимата скорост. Много от полицаите се движат с немаркирани коли, и понякога карат известно време зад теб, преди да те спрат, макар че — ако имаме късмет — тук тази вечер няма кой знае какво движение. Защото е уикенд, предполагам, пък са и празници. Този район не е точно мястото, на което се очаква да има коледни тържества, ако ме разбираш. Нали ти е ясно защо се случи всичко това? — попита Борис, поемайки си тежко дъх, после изпъшка, почесвайки носа си.

— Не.

Като че ли говореше някой друг, не аз.

— Е… беше работа на Хорст. Тези двамата бяха хора на Хорст. Фритс беше може би единственият човек в Амстердам, на когото той би се обадил за такава спешна задача, но Мартин… мамка му — говореше прекалено бързо, объркано, — толкова бързо, че едва успяваше да произнесе докрай думите, погледът му беше суров и неподвижен. — Кой би могъл да предположи, че Мартин е в Амстердам? Знаеш ли къде са се запознали Хорст и Мартин? — той хвърли кратък поглед към мен. — В лудницата! В луксозна калифорнийска лудница! „Хотел Калифорния“, така я наричаше Хорст! Това е било по времето, когато роднините на Хорст все още поддържали връзка с него. Изпратили Хорст там да се лекува от наркотична зависимост, но Мартин е бил там, защото беше истински, напълно луд. Разбираш ли, луд като онези, които избождат очи. Виждал съм Мартин да върши неща, за които наистина не ми се говори. Аз…

— Ръката ти.

Болеше го; виждах в очите му да проблясват сълзи.

Борис направи гримаса.

— Ами! Това е нула. Съвсем нищо. Ахх — той вдигна лакът, за да усуча около ръката му кабела от зарядното устройство на телефона; бях го измъкнал от гнездото, усуках го два пъти над раната и го затегнах с все сила, — съобразителен си. Добра предпазна мярка. Благодаря! Въпреки че всъщност няма нужда. Просто одраскване — струва ми се, че по-скоро може да става дума за травма, отколкото за друго. Добре, че това палто е толкова дебело! Ще почистим раната, ще взема антибиотик и нещо обезболяващо — и ще съм наред. Аз… — той си пое дълбоко, треперливо дъх, — трябва да открия Гюри и Чери. Надявам се да са отишли право в „Блейкс“. Дима — трябва да предупредя и Дима заради тази каша, която оставихме. Той няма да се зарадва — ще идват ченгета, голямо главоболие — но ще изглежда, че е станало случайно. Няма начин да свържат случилото се с него.

Покрай нас профучаваха светлини на фарове. Кръвта шумеше в ушите ми. Не срещахме много коли, но аз трепвах при всяка, с която се разминавахме.

Борис изпъшка и прокара длан по лицето си. Говореше нещо, много бързо и трескаво.

— Какво?

— Казвам — каква каша. Още се опитвам да си го изясня — говореше насечено, с отпаднал глас. — Защото ето какъв въпрос си задавам… може да греша, може да съм параноик… но дали пък Хорст не е знаел от самото начало? Че Саша е откраднал картината? Само че Саша изнесе картината от Германия и се опита да вземе пари срещу нея зад гърба на Хорст. И когато всичко се обърка — Саша е изпаднал в паника — и на кой друг би могъл да се обади? Разбира се, аз просто разсъждавам на глас, може Хорст да не е знаел, че Саша я е взел, може би никога нямаше да разбере, ако Саша не беше толкова шибано небрежен и тъп, че да… проклетото околовръстно шосе — каза внезапно Борис. Бяхме се отклонили от „Овертоом“ и се движехме по околовръстния път. — Каква посока ни трябва? Включи навигацията.

— Аз… — пипах неумело, попадах на неразбираеми думи, менюта, които не можех да разчета, Geheugen, Plaats 198 198 Geheugen (хоп.) — памет, спомени; Plaats (хол.) — място, град — Б.пр. , завъртях копчето, друго меню, Gevarieerd, Achtergrond 199 199 Gevarieerd (хол.) — различен; Achtergrond (хол.) — фон — Б.пр. .

— О, по дяволите. Ще опитаме оттук — каза Борис, завивайки малко прекалено бързо и несръчно. — Ама и теб си те бива, Потър. Фритс… Фритс беше се „откъснал“ напълно, почти заспиваше… но Мартин, мили Боже. И после ти… Намеси се толкова смело! Ура! Изобщо не съобразявах, че си там. Но ето, че беше! И казваш, че никога досега не си стрелял?

— Не съм.

Мокри, черни улици.

— Е, позволи ми да ти кажа нещо, което може да прозвучи странно, но е комплимент. Стреляш като момиче. Знаеш ли защо е комплимент? Защото — Борис говореше замаяно, заваляше трескаво думите — знаеш ли как реагират в мигове на опасност мъжете, които никога дотогава не са стреляли, и жените, които не са стреляли дотогава? Много по-вероятно е жената — така казваше Бобо — да улучи. Защото, разбираш ли, повечето мъже искат да се представят като много печени, прекалено са нетърпеливи и стрелят прекалено рано… мамка му — каза Борис внезапно и удари спирачки.